Робин Хоб - Убиецът на Шута

Замълча. Явно чувстваше, че може да е казал твърде много на толкова задръстен и коравосърдечен човек, какъвто, изглежда, бях. Погледнах го в очите и заговорих спокойно.

— Както и към мен. Благодарен съм за службата ти на нея и имението. Благодаря ти. — Бях го повикал, за да му кажа, че съм решил да му удвоя заплатата. Макар жестът все още да изглеждаше коректен, да го изрека на глас изведнъж ми заприлича на отношение към наемник. Не беше направил това за пари. Беше се отплатил за доброта с доброта. Щеше да разбере щедростта ни, когато получеше месечната си заплата, и щеше да знае за какво е. Но не парите бяха важни за този човек. Заговорих кротко. — Ти си чудесен иконом, Ревъл, и аз те ценя високо. Искам да съм сигурен, че го знаеш.

Той наведе леко глава. Не беше поклон, беше приемане.

— Знам, сър.

— Благодаря ти, Ревъл.

— Можете да разчитате на мен, сър.

И напусна стаята толкова тихо, колкото бе дошъл.

Върбов лес навлезе в дълбока зима. Дните станаха по-къси, снегът се натрупа, а нощите бяха черни и мразовити. Двамата с Моли бяхме сключили примирие и го спазвахме. Това правеше живота по-лесен и за двама ни. Искрено смятам, че най-много от всичко желаехме мир. Повечето ранни вечери прекарвах в стаята, за която бях започнал да мисля като за кабинета на Моли. Тя обикновено заспиваше там, а аз я завивах и след това се промъквах до разхвърляната си бърлога и работата си там. Така беше и много късно една нощ, посред зима. Сенч ми беше изпратил много интригуващ комплект свитъци на език, който беше почти като този на Външните острови. Имаше три илюстрации в тях и като че ли бяха на изправени камъни, с малки знаци отстрани, които можеше да са глифове. Беше тип загадка, която ме плашеше, защото не разполагах с достатъчно податки да я реша — и все пак не можех да я оставя. Работех над свитъците, като запълвах страница до тях, с копия на избелелите илюстрации, записвах думите, които можех да преведа, и оставях място за другите. Опитах се да добия обща представа за какво е ръкописът, но бях напълно озадачен от явната употреба на думата „овесена каша“ в заглавието.

Беше късно и си мислех, че съм единственият буден в къщата. Навън валеше мокър сняг и бях дръпнал пердетата против нощния студ. Щом духнеше вятър, снегът лепнеше по стъклото. Чудех се разсеяно дали лозите няма да измръзнат, ако по тях се натрупа лед. Вдигнах рязко глава от пробуденото си Осезание и след миг вратата се открехна и Моли надникна вътре.

— Какво има? — попитах. Казах го по-рязко, отколкото исках, заради внезапно обзелото ме опасение. Не можех да си спомня кога за последен път ме беше потърсила в кабинета.

Тя се вкопчи в рамката на вратата. За миг не каза нищо и се побоях, че съм я обидил с тона си. След това проговори със затаен дъх:

— Тук съм, за да наруша думата си.

— Какво?

— Не мога повече да се преструвам, че не съм бременна. Фиц, раждам. Бебето ще дойде тази нощ.

Смътна усмивка огради стиснатите ѝ зъби. След миг тя вдиша рязко и дълбоко.

Зяпнах я.

— Сигурна съм — отвърна тя на незададения ми въпрос. — Усетих първите спазми преди няколко часа. Изчаках докато станат силни и по-чести, за да съм сигурна. Бебето идва, Фиц.

Зачака.

— Да не е от храната? — попитах. — Сосът на овнешкото на вечеря ми се стори доста лют и може би…

— Не ми е лошо. И не вечерях, не че си забелязал. Раждам. Еда да ни благослови всички, Фиц. Родила съм седем деца и съм помятала два пъти. Не мислиш ли, че знам какво чувствам сега?

Станах бавно. Лицето ѝ бе лъскаво от пот. Треска, която задълбочаваше заблудата ѝ?

— Ще повикам Тавия. Тя може да отиде за лечителя, докато ти помогна да легнеш.

— Не. — Каза го грубо. — Не съм болна. Нямам нужда от лечител. И акушерката няма да дойде. Двете с Тавия ме мислят за точно толкова луда, колкото и ти. — Пое си дъх и го задържа. Затвори очи, стисна устни и кокалчетата на ръката ѝ побеляха от стискането ръба на вратата. След дълга пауза заговори отново. — Мога да се справя и сама. Бърич винаги ми помагаше с другите раждания, но мога да го направя и сама, ако трябва.

Нарочно ли го каза, за да ме ужили толкова много?

— Дай да ти помогна до детската.

Почти очаквах да ме перне, когато я хванах за ръка, но тя се подпря тежко на мен. Тръгнахме бавно по смрачените коридори, спряхме три пъти и помислих, че може да ми се наложи да я нося. Понякога се оказвах дълбоко неправ с нея. Вълкът в мен, дремещ от толкова дълго, бе разтревожен от миризмата ѝ.