Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Повръщала ли си? — попитах. — Имаш ли треска?

Тя не отговори и на двата ми въпроса.

Цяла вечност ни отне, докато стигнем до стаята ѝ. В камината гореше огън. Беше си направо горещо. Когато тя седна на ниското канапе и изпъшка от поредния спазъм, казах тихо:

— Мога да ти донеса чай, който да те очисти. Наистина смятам, че…

— Раждам детето ти. Ако няма да си от полза, тогава ме остави сама — каза ми тя рязко.

Не можех да го понеса. Отидох до вратата. И спрях. Никога няма да разбера защо. Може би почувствах, че да остана с нея в лудостта ще е по-добре, отколкото да я оставя сама. Или може би че да я споделя ще е по-добре, отколкото да остана в един разумен свят без нея. Оставих любовта да ме поведе.

— Моли. Кажи ми от какво имаш нужда. Никога не съм правил това. Какво трябва да донеса, какво трябва да направя? Трябва ли да извикам някои от жените, за да ти помагат?

Тя помълча за миг, после изпъшка:

— Не. Не искам. Само ще се кикотят и ще се присмиват на глупавата бабичка. Искам само ти да си тук. Ако можеш да намериш воля да ми повярваш. Поне в тази стая, Фиц, дръж на думата си към мен. Престори се, че ми вярваш. — Отново изпъшка и се наведе над корема си. След малко каза: — Донеси леген с топла вода да изкъпя детето, когато дойде. И чиста кърпа да го избърша. И здрав конец да стегнем пъпа. Кана с хладка вода и чаша за мен.

А след това отново се напрегна и изстена.

Така че тръгнах. В кухнята напълних кана с гореща вода от димящото котле, което винаги се държеше до камината. Около мен цареше уютният, познат нощен кухненски безпорядък. Огънят си мърмореше, тесто в глинени купи бухваше за хляб; гърне с кафяви късове телешко издаваше уханния си аромат в дъното на огнището. Намерих леген и го напълних с хладка вода. Взех чиста кърпа, намерих голям поднос и сложих всичко на него. Постоях дълго така, в нелеп миг на покой. „О, Моли“ — казах на смълчаните стени. След това оголих куража си все едно изваждах меч, вдигнах подноса и тръгнах по тихите коридори.

Бутнах с рамо вратата, оставих подноса на една маса и заобиколих към дивана до камината. Стаята миришеше на пот. Моли беше затихнала; главата ѝ се беше отпуснала на гърдите. След всичко това беше ли заспала седнала пред огъня?

Седеше разкрачена на ръба на дивана, нощният ѝ халат бе надигнат до бедрата ѝ. Свитите ѝ в шепи ръце бяха между коленете и в ръцете ѝ лежеше най-мъничкото дете, което бях виждал. Олюлях се, едва не паднах, а после се смъкнах на колене, зяпнал. Такова малко същество, цялото в кръв и слуз. Очите му бяха отворени. Гласът ми потрепери.

— Бебе ли е?

Тя вдигна очи и се взря в мен с търпимостта, трупана толкова години. Глупав, обичен мъж. Дори в изтощението си ми се усмихна. Триумф имаше в тази усмивка, и любов, която не заслужавах. Никакъв упрек за съмненията ми. Заговори тихо:

— Да. Тя е нашето бебе. Тук, най-сетне.

Мъничкото същество беше тъмночервено, с дебела бяла пъпна връв, навита от коремчето до плацентата на пода, до краката на Моли.

Задавих се и се помъчих да си поема дъх. Безмерна радост се сблъска с най-дълбокия срам. Бях се усъмнил в нея. Не заслужавах това чудо. Животът щеше да ме накаже, сигурен бях в това. Гласът ми прозвуча детински, когато попитах умолително, въпреки всякакъв шанс:

— Жива ли е?

Моли отвърна уморено:

— Да, но е малка. Два пъти по-малка от котка! О, Фиц, как е възможно това? Толкова дълга бременност и толкова малко дете! — Пое си треперливо дъх, отказваше да отстъпи на сълзите заради неотложното. — Донеси ми легена и меките кърпи. И нещо да срежем пъпната връв.

— Ей сега!

Донесох ѝ ги и ги поставих в краката ѝ. Бебето продължаваше да лежи отпуснато в ръцете на майка си и я гледаше. Моли прокара пръст по мъничката ѝ уста, потупа я по бузката.

— Толкова си тиха — каза и пръстите ѝ се преместиха на детските гърдички. Видях как ги притисна и опипа за ударите на сърцето. Вдигна очи към мен и каза:

— Като сърце на птиче.

Бебето се размърда и вдиша малко по-дълбоко. После изведнъж потрепери и Моли го вдигна до гърдата си. Погледна малкото личице и каза:

— Толкова мъничка. Чакахме те толкова дълго, чакахме години. И ето, че сега дойде, а се съмнявам, че ще останеш и ден.

Исках да ѝ вдъхна увереност, но знаех, че е права. Беше започнала да трепери от мъките на раждането. Все пак стегна пъпната връв и я сряза. Наведе се да пробва топлата вода, а после плъзна бебето в нея. Дланите ѝ нежно отмиха кръвта. Малкото черепче беше покрито с пухкава светла коса.