Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Очите ѝ са сини!

— Всички бебета се раждат със сини очи. Ще се променят.

Моли вдигна бебето с вещина, на която завидях, премести го от кърпата на меко бяло одеялце и го загърна в спретнат вързоп, гладък като пеперуден пашкул. Вдигна очи към мен и поклати глава на нямото ми изумление.

— Вземи я, моля те. Сега трябва да се погрижа за себе си.

— Може да я изтърва! — Бях ужасѐн.

Моли ме погледна сериозно.

— Вземи я. Не я оставяй. Не знам за колко дълго ще я имаме. Дръж я, докато можеш. Ако ни напусне, ще ни напусне, докато я държим, а не сама в люлката си.

Сълзи потекоха по страните ми от думите ѝ. Но ѝ се подчиних, вече напълно смирен в съзнанието колко неправ съм бил. Седнах с новата си малка дъщеря в ръце и я загледах. Сините ѝ очи се взираха в моите, без да мигнат. Не плачеше, както винаги бях мислил, че правят новородените. Беше съвсем спокойна. И толкова тиха…

Гледаше ме все едно знаеше отговора на всяка загадка. Наведох се по-близо, поех мириса ѝ и вълкът в мен скочи високо. Моя! Изведнъж тя стана явно моя във всяко отношение. Моето кутре, което да пазя. Моя. От този момент по-скоро щях да умра, отколкото да видя да пострада. Моя. Осезанието ми каза, че тази искрица живот гори силно. Колкото и мъничка да беше, никога нямаше да е плячка.

Погледнах Моли. Миеше се. Опрях показалец на челцето на детето ми и много внимателно протегнах Умението си. Не бях сигурен доколко това, което правя, е морално, но изтласках настрани всякакви угризения. Беше твърде малка, за да я моля за разрешение. Съзнавах ясно намеренията си. Ако намерех нещо нередно с бебето, нещо физическо, щях да направя всичко, каквото можех, за да го поправя, въпреки че щях да докарам способностите си до предела и че щях да използвам малките резерви на сила, които тя имаше. Детето беше спокойно, тъмносините му очи се впиха в моите, докато го проучвах. Такова мъничко телце. Усетих как сърчицето помпа кръвта, как белите дробове поемат въздух. Беше мъничка, но и да имаше нещо нередно с нея, не можах да го намеря. Гърчеше се немощно, цупеше малката си уста все едно се кани да заплаче, но аз бях твърд.

Между нас падна сянка. Вдигнах гузно очи. Моли стоеше над нас в чист мек халат и вече посягаше да вземе детето от мен. Когато ѝ го подадох, казах тихо:

— Съвършена е, Моли. Отвътре и отвън.

Бебето се отпусна в прегръдката ѝ, видимо облекчено. Беше ли се възмутило от проучването ми с Умението? Извърнах очи от Моли, засрамен от невежеството си, и попитах:

— Наистина ли е много малка за новородено?

Думите ѝ ме поразиха като стрели.

— Скъпи, никога не съм виждала толкова малко бебе да оцелее повече от час. — Беше повила бебето и го гледаше. Разгъна ръчичката и погледна пръстчетата ѝ, погали черепчето, а след това огледа малките ѝ червени стъпалца. Преброи всяко пръстче. — Но може би… не дойде рано, това е сигурно! И всяка нейна част е оформена добре; дори коса има, макар да е толкова руса, че едва се вижда. Всичките ми други деца бяха тъмнокоси. Дори Копривка.

Последното го добави сякаш имаше нужда да ми напомня, че аз съм бащата на първата ѝ дъщеря, въпреки че не ме беше имало да я видя родена или да гледам отрастването ѝ. Нямах нужда от такова напомняне. Кимнах и посегнах да докосна юмручето на бебето. Тя го придърпа до гърдите си и затвори очи. Заговорих тихо:

— Майка ми беше от Планините. И тя, както и баба ми, бяха светлокоси и синеоки. Много от хората от онзи район са така. Може би съм го предал на детето ни.

Моли изглеждаше изненадана. Помислих, че е защото рядко говорех за майката, която се беше отказала от мен, докато бях малък. Вече не отричах пред себе си, че мога да си я спомня. Беше държала русата си коса вързана на дълга плитка чак до кръста ѝ. Очите ѝ бяха сини, а скулите високи. Не беше имало никакви пръстени по ръцете ѝ. Кепет, така ме беше нарекла. Когато помислех за онова далечно детство в Планините, приличаше ми по-скоро на приказка, която съм чул, отколкото на свят, в който съм живял.

Моли прекъсна отнесените ми мисли.

— Казваш, че е съвършена „отвътре и отвън“. Умението ли използва, за да го разбереш?

Погледнах я, осъзнавайки гузно колко я притеснява тази магия. Наведох очи и признах:

— Не само Умението, но и Осезанието ми казва, че имаме едно много мъничко, но иначе здраво дете, мила. Осезанието ми казва, че жизнената искра в нея е силна и ярка. Колкото и мъничка да е, не намирам причина да не живее и да крепне. И да расте.