Робин Хоб - Убиецът на Шута

И някак си, докато мълчаливо умувах за глигани, кучета и лов, темата се смени, а после Моли ме дърпаше за ръкава и ме питаше:

— Не искаш ли да видиш какво сме направили?

— Разбира се — отвърнах и се надигнах от жалките останки на импровизирания ни обяд, за да последвам жена си и дъщеря си.

Сърцето ми се сви, когато осъзнах, че ни води към детската стая. Копривка ме погледна скришом, но запазих лицето си безизразно. Тя не беше виждала стаята, откакто Моли я беше заела. А когато отвори вратата, осъзнах, че и аз не я бях виждал.

Стаята първоначално беше дневна, за посрещане на важни гости. В мое отсъствие се беше превърнала в грижливо обзаведена стая, с всички луксове, които една бременна жена би могла да пожелае за бъдещото си дете.

Люлката в средата беше от дъб, изкусно замислена така, че ако човек стъпи на един лост, леко да полюшне детето. Изваян елен на Пророка бдеше над люлката, откъм главата. Вероятно лейди Търпение я беше поръчала в ранните си години във Върбов лес, когато все още се е надявала да зачене. Беше чакала, празна, десетилетия. Сега беше покрита с меки завивки и обкръжена с дантелена мрежа, за да не може никакво насекомо да ужили детето. Ниският диван бе отрупан с дебели възглавници, на които майката да се облегне, за да нахрани детето си, а подът беше застлан с дебели черги. Високите прозорци гледаха към градина, загърната в първия есенен листопад. Дебелото стъкло беше скрито първо зад дантела, после прозрачна коприна, а накрая с плътно изтъкана завеса, които щяха да спират и ярка слънчева светлина, и студа. Имаше преградка от цветно стъкло, която Моли можеше да сложи около лампата, за да приглуши и нейната светлина. Зад изкусен параван с цветя и пчели, от ковано желязо, пламъчетата на малкия огън танцуваха в голямата камина.

Като видя удивлението ни, тя се усмихна.

— Нали е чудесно?

— Красиво е… Такава мирна и спокойна стая — успя да отрони Копривка.

Бях онемял. Бях държал на разстояние фантазията на Моли. Сега бях влязъл в илюзията ѝ. Глупавият копнеж, който мислех, че е изтлял, забуча като огън през овъглени клони. Бебе. Колко сладко щеше да е да имаме свое малко бебенце тук, където да мога да гледам как расте, където да мога да виждам Моли, майката на нашето дете! Покашлях се фалшиво и потърках лицето си. Отидох до лампата и огледах нарисуваните цветя на паравана с интерес, какъвто не заслужаваха.

Моли продължи да говори на Копривка.

— Търпение ми показа тази люлка. Беше горе на тавана. Поръчала да я направят, когато двамата с Рицарин живеели тук, когато си мечтаела, че все още е възможно да зачене. През всички тези години люлката чакала. Беше прекалено тежка, за да я преместя сама, но повиках Ревъл и му я показах. А той я донесе тук и щом излъскаха дървото, видяхме, че е толкова прелестна, че решихме, че наистина цялата стая трябва да се направи толкова хубава детска, колкото заслужава люлката.

Ние с Копривка мълчахме.

— О, погледнете тези ракли. Ревъл ги намери на друг таван, но не е ли чудесно колко си съвпада дървото? Според него може би дъбът е раснал точно тук, във Върбов лес, което би могло да обясни защо цветът е толкова подобен на люлката. Тази е с одеяла, някои от вълна за зимните месеци, а някои са по-леки, за пролетта. А цялата тази ракла, изумена съм да го кажа, всичко са дрешки за бебето. Не бях съзнавала колко много всъщност съм ушила и изплела, докато Ревъл не предложи да съберем всички на едно място. Има различни размери, разбира се. Не съм чак толкова глупава да направя всичките дрешки мънички като за новородено.

И все така. Думите се изливаха от Моли, сякаш беше копняла от месеци да може да говори открито за надеждите си. А Копривка гледаше майка си, усмихваше се и кимаше. Седяха на дивана, изваждаха дрехи от раклата и ги разгъваха, за да ги погледнат. Стоях и ги наблюдавах. Мисля, че за миг Копривка се въвлече в съня на майка си. Или навярно, казах си, беше същият им общ копнеж, на Моли за дете, макар възможността да роди отдавна да беше отминала, а на Копривка — за дете, което ѝ бе забранено да роди. Копривка вдигна една нощничка, разпъна я на гърдите си и възкликна:

— О! Бях забравила колко малки са бебенцата; толкова години минаха, откакто се роди Пламен.

— О, той беше почти най-голямото от бебетата ми. Само Справедлив беше по-едричък.

— Помня! — възкликна Копривка. — И вечно риташе и се отвиваше.

Задави ме най-чиста завист. Върнали се бяха, и двете, в едно време, когато не бях съществувал в живота на никоя от тях, в един уютен шумен дом, пълен с деца. Не укорявах Моли за годините ѝ брак с Бърич. Той беше добър мъж за нея. Но това беше като нож, който бавно се върти в мен — да виждам как си спомнят преживяно, каквото никога нямаше да имам. Гледах ги втренчено, отново бях външният човек. А после, все едно че завеса се вдигна или врата се отвори, осъзнах, че сам съм се изключил. Приближих се и седнах до тях. Моли вдигна от раклата малки плетени терлички. Усмихна се и ми ги подаде. Взех ги, без да кажа дума. Едва запълниха дланта ми. Опитах се да си представя крачето, което щеше да влезе в едното от тях, и не можах.