Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Значи не си Бял пророк, така ли? И аз не съм твой Катализатор?

— Какво? Разбира се, че съм. И ти си! Но не съм пълен Бял. Никой пълен Бял не е вървял по този свят от стотици години.

— Тогава… Черния мъж?

— Прилкоп? Много по-стар от мен и вероятно с по-чиста кръв. И като Белите от стари времена, със старостта той потъмня.

— Мислех, че потъмня след като можа да изпълни мисията си като Бял пророк. Че колкото повече успяваше да насочи света по по-добър път, толкова повече потъмняваше.

— О, Фиц. — Гласът му бе уморен и тъжен. — Не знам. Точно това ми отнеха Слугите. Всичко, което мислех, че знам, всяка увереност. Стоял ли си някога на пясъчен бряг, когато приливът приижда? Усещал ли си как вълните се надигат около краката ти и засмукват пясъка под теб? Това е животът ми сега. С всеки ден усещам, че затъвам по-дълбоко в несигурност.

Сто въпроса изпълниха ума ми. И изведнъж разбрах, че да, вярвал бях, че той е пророк и че аз съм неговият Катализатор. Вярвал го бях и бях понесъл нещата, които той ми беше предрекъл, и се бях доверявал. А ако всичко е било лъжа, заблуда, приложена върху него, и той на свой ред я е прехвърлил върху мен? Не. Това не можех да повярвам. Това не биваше да го повярвам.

— Има ли още нещо за ядене? Изведнъж пак огладнях.

— Ще видя.

Станах и отидох до камината. Човекът на Сенч се беше постарал добре. На куката висеше покрито с капак котле — така, че яденето да остане топло, но да не загори. Откачих го и надникнах. Пиле, сварено на гъста кафява каша. Лук, целина и пащърнак се смесваха в приятен сос. — Пилешка яхния — казах. — Да ти донеса ли малко?

— Ще стана.

Отговорът му ме изненада.

— Когато те донесох тук, мислех, че си на ръба на смъртта.

— Винаги съм бил по-корав, отколкото изглеждам. — Надигна се бавно, смъкна краката си от леглото и стъпалата му затърсиха пода. — Но не се заблуждавай. Съмнявах се, че ще оцелея повече от още две нощи в студа. Едва помня последните няколко дни. Студ, глад и болка. Никаква разлика между нощ и ден, освен че нощите бяха по-студени. — Стана и се олюля. — Не знам къде си — оплака се безпомощно.

— Стой там — наредих му все едно, че можеше да направи нещо друго. Сложих масичка пред стария стол на Сенч, а след това сложих Шута да седне. Намерих съдове и прибори на един рафт — лейди Розмарин поддържаше „бърлогата“ много по-подредена, отколкото Сенч някога. Сложих му купа пилешко и лъжица, а след това намерих бутилка бренди и чаши. — Много ли си гладен? — попитах и хвърлих око на останалото в котлето. И моят апетит се беше събудил от миризмата на храната. Бях прехвърлил бремето на пътуването с Умението главно на Ридъл, но все пак беше изтекло доста време, откакто бях ял за последен път.

— Хапни и ти — отвърна Шутът, усетил дилемата ми.

Сложих и на себе си и седнах в стола на лейди Розмарин с купата на коляното ми. Шутът вдигна глава.

— Бренди ли надушвам?

— Вляво от купата ти е.

Той остави лъжицата и по устните му плъзна треперлива усмивка.

— Бренди с Фиц. До огън. С чисти дрехи. С храна. Почти бих могъл да умра щастлив.

— Хайде да избегнем това с умирането, а?

Усмивката му стана по-широка.

— За малко, приятелю. За малко. Това, което ми направи преди да влезем в камъните, и жестът на Ридъл, после храна, топлина и останалото, ме измъкнаха от онзи ръб. Но нека не се заблуждаваме един друг. Знам гнилото, което нося в себе си. Знам, че ти го видя. — Вдигна разкривената си ръка, за да се почеше по нашарената с белези буза. — Не е случайно, Фиц. Те преднамерено са създали това в мен, точно както нарязаха лицето ми с белези и откъснаха Умението от върховете на пръстите ми. Изобщо не си въобразявам, че съм избягал. Те задействаха бавна смърт в мен и след това ме преследваха, докато бягах, грижеха се винаги да съм капнал от изтощение, всеки ден, винаги да заплашвам тези, които могат да ми помогнат. Мисля, че пътувах по-бързо и по-далече, отколкото те смятаха, че ще мога, но дори това може да е фантазия. Чертаят плановете си в сложни извивки, каквито двамата с теб не можем и да си представим, защото имат карта на лабиринта на времето, извлечена от стотици хиляди пророчества. Не питам защо ме намушка, защото вече знам. Те го задействаха и изчакаха ти да изпълниш злата им воля. Искаха колкото да ме убиеш, толкова и да наранят теб. Вината е само тяхна. И все пак ти все още си Катализаторът и превръщаш моето умиране във вливане на сила. — Въздъхна. — Но може би дори това е тяхната воля: да ме намериш и да ме донесеш тук. Камъче ли е това, Фиц, което предизвиква лавината? Не знам. Копнея да виждам както някога, копнея да избирам пътя си през вихреща се мъгла от възможности. Но онова свърши, изгубено е за мен, откакто ме върна от мъртвите.