Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Фиц?

— Какво?

— Би ли убил заради мен?

Нямаше нужда да мисля за това.

— Да. Ако се наложи. Но тук си в безопасност, Шуте. Здравите стени на замък Бъкип са навсякъде около теб. И аз съм до теб. Никой не знае къде си. Спи без страх.

— Би ли убил за мен, ако те помоля?

Зареял ли се беше умът му? Заговорих утешително.

— Няма да ти се наложи да ме молиш. Ако някой те застрашава, ще го убия. Толкова е просто. — Не му казах да спи. Не е толкова лесно, след като си преживял изтезание. Все още имаше нощи, когато се събуждах стреснат, убеден, че съм отново в тъмницата на Славен. Най-малкото нещо може да включи внезапен ужас: миризмата на въглен от определен вид дърво, изскърцване като от стягащо се въже, трясък като от затръшната врата на килия. Дори просто тъмнината. Просто това, че си сам. В тъмното се пресегнах и отпуснах ръка на рамото му. — Ти си в безопасност. Ще бдя и ще те пазя, ако искаш.

— Не. — Пресегна се и постави крехката си ръка върху моята. Цепениците в огъня изпращяха тихо и се вслушах в дъха му. Заговори отново. — Не това имах предвид. Съобщението, което изпратих с последните четирима пратеници. Услугата, за която мразех да моля. Срам ме беше да помоля за нея, срам ме беше да моля за каквото и да е от теб, след като те бях използвал толкова безмилостно. Но нямаше никой друг, когото можех да помоля, никъде. Опитах се да го направя сам. Бяха спрели да ме разпитват. Бяха започнали да ме оставят на мира. И един ден бяха невнимателни. Може би. Избягах. Знаех какво трябва да направя. Знаех какво трябва да се направи и се подготвих за него колкото се може по-добре. И опитах. Но те ме очакваха. Заловиха мен и онези, които ми бяха дали подслон и помощ. Върнаха ме и този път не се играеха на учтивости и въпроси. Просто бруталност. Натрошиха костите ми. Взеха зрението ми.

— Какво беше направил? — Усетих, че дъхът ми е секнал.

— Опитах и го скърпих лошо. Те ми се подиграха. Казаха ми, че винаги ще се провалям. Но ти нямаше да се провалиш. Щеше да знаеш как. Имаш цялата подготовка. И си добър в това.

Топлината на леглото не можеше да прогони мраза, който се надигна в мен. Отдръпнах се, но ръката му изведнъж стисна моята, силно като смърт.

— Добър беше в това, някога. В убиването на хора. Сенч те обучи и ти беше добър в това.

— Добър в убиване на хора — повторих вдървено. Тези думи нямат смисъл, когато ги кажеш на глас. Добър в донасяне на смърт. Мълчанието, по-гъсто от тъмнината, ни раздели.

Той заговори отново. Отчаяние изпълни гласа му.

— Мразя се, че трябва да го поискам. Знам, че си изключил това от живота си. Но трябва. Когато съм отпочинал, когато ти го обясня, ще разбереш. Те трябва да бъдат спрени и само смъртта ще ги спре. Само ти си между тях и онова, което искат да направят. Само ти.

Не проговорих. Не беше на себе си. Шутът никога нямаше да поиска това от мен. Беше ослепен и болен, и го болеше. Беше преживял ужасен страх. Все още се страхуваше. Но сега беше в безопасност. Като се оправеше, умът му щеше да се прочисти. Щеше да е отново себе си. Щеше да се извини. Ако изобщо си спомнеше този разговор.

— Моля те, Фиц. Моля те. Те трябва да бъдат убити. Това е единственият начин да ги спрем. — Вдиша болезнено. — Фиц, би ли ги премахнал? Всичките. Да сложиш край на тях и на ужасните неща, които правят? — Замълча, а после добави думите, които се ужасявах да чуя. — Моля те. Заради мен.