Робин Хоб - Убиецът на Шута

Не можех да измисля какво да отговоря на това. Отдавна бях научил, че и с Шута, както и със Сенч, най-бързият начин да предизвикаш мълчание е като зададеш твърде много въпроси. Оставени на мира, те винаги споделяха с мен повече, отколкото навярно възнамеряваха. Тъй че ядях пилешката яхния, пиех от брендито на Сенч и се чудех за Слугите и неговия неочакван син, и за пратениците, които бе изпратил и които не бяха стигнали до мен.

Той остърга купата с лъжицата, за да се увери, че е изял всичко. Налях му още бренди.

— Имаш яхния от лявата страна — казах му. Много ме беше заболяло да гледам как яде толкова лакомо — и толкова немарливо. Взех купата му и избърсах накапаното по масата. Бях се надявал да не го засрамя, но той изтри лицето си и призна:

— Ям като прегладняло куче. Сляпо прегладняло куче. Станал съм страшно лаком и се тъпча толкова бързо, колкото мога. Трудно е да се отучиш от нещо, на което са те научили толкова преднамерено. — Отпи глътка бренди и отпусна глава на облегалката на стола. Очите му бяха затворени, но едва когато отпуснатата му ръка потръпна и чашата му едва не падна осъзнах, че заспива в стола.

— Марш в леглото — казах му. — Ако ядеш и почиваш няколко дни, сигурно ще можем да започнем с малки изцерявания, за да те върнем на пътя към здравето.

Той се размърда и когато го хванах за ръка, се надигна бавно.

— Започнете веднага щом можем. Трябва да стана по-силен, Фиц. Трябва да живея и трябва да ги надвия.

— Добре. Обаче хайде да започнем със спане — предложих му.

Сложих го да легне и го завих. Постарах се възможно по-тихо да раздигам масата и да сложа дърва в огъня. Налях си още бренди. Беше къпиново и много по-добро от онова, което бих могъл да му предложа като младеж. Ароматът на плодове и цветя ми напомни за онези дни. Отпуснах се с въздишка в стола на Сенч и изпънах крака към огъня.

— Фиц?

— Да?

— Не ме попита защо се върнах. Защо дойдох да те потърся. — Гласът му беше пропит с умора.

— Пратеничката ми каза, че търсиш сина си. Своя неочакван син.

— Без много надежда, боя се. Сънувах, че съм го намерил, там на онова тържище. — Поклати глава. Гласът му беше съвсем тих. Напрягах се да чуя думите му. — Него искат те. Слугите. Мислеха, че знаем, че съществува. Дълго ме разпитваха, опитваха се да изтръгнат от мен тайна, която не знаех. А когато накрая ми казаха ясно какво търсят… ами аз не знаех нищо за него. Не ми повярваха, разбира се. Отново и отново настояваха да научат къде е и коя го е родила. Години наред настоявах, че това е невъзможно. Дори ги попитах: „Ако такова дете съществуваше, щях ли да съм го оставил?“ Но те бяха толкова сигурни, че започнах да вярвам, че сигурно са прави.

Замълча. Зачудих се дали не е заспал. Но как можеше да е заспал, докато разказва такава мъчителна история? След малко той заговори отново, гласът му беше завален.

— Бяха убедени, че ги лъжа. И тогава… ме взеха. — Спря. Усетих как се бори да се овладее. — Когато се върнахме първия път с Прилкоп, ни почетоха. Имаше безкрайни пирове и те ни окуражаваха, отново и отново, да разкажем за всеки миг от онова, което сме виждали и правили. Писари записваха всичко. То… влезе в главата ми, Фиц. Да бъдеш почетен така, толкова ценен. Прилкоп беше по-резервиран. А после един ден той изчезна. Казаха ми, че решил да навести родното си място. Но месеците минаваха и започнах да подозирам, че нещо не е наред. — Закашля се. — Надявам се, че е избягал или е мъртъв. Ужасно е да си представя, че все още е в ръцете им. Но точно тогава започнаха безкрайните разпити. А после, след като разкриха каквото търсеха и аз все още нямах отговори, една нощ ме взеха от жилището ми. И изтезанието започна. Отначало не беше толкова зле. Настояваха, че знам и че ако постя достатъчно дълго или понеса студ достатъчно дълго, ще си спомня нещо, сън или събитие. Тъй че започнах да им вярвам. Опитвах се да си спомня. Но тогава изпратих първите вестоносци, да предупредя онези, които знаеха, да скрият някое такова дете, докато дойда за него.

Една решена загадка. Писмото, изпратено до Джофрон и нейната предпазливост към мен, всичко това вече имаше смисъл.

— Мислех, че съм бил дискретен. Но те го откриха. — Подсмръкна. — Върнаха ме там, където ме бяха държали. И ми донесоха храна и пиене, и не ме попитаха нищо. Но можах да чуя какво бяха направили на онези, които ми бяха помогнали. О, Фиц. Та те бяха почти деца! — Задави се, а след това заплака. Исках да ида при него, но не можех да му предложа никакво утешение. И знаех, че точно сега не иска съчувствени думи или приятелско докосване. Не искаше нищо от онова, което не бе могъл да даде на онези жертви. Тъй че изтрих мълчаливо сълзите и изчаках.