Робин Хоб - Убиецът на Шута

Погледнах Шута. Изглеждаше отчайващо немощен и по-стар от мен със сто години.

— Аз ще го направя — каза Копривка преди да съм успял да я помоля. — Искаш ли да помоля някой гвардеец да ти помогне да преместите приятеля ти?

— Ще се справя сам — отвърнах.

Тя кимна.

— Усетих. Не искаш много хора да знаят, че е тук. Кълна се в живота си, не знам защо. Но ще уважа любовта ти към потайност. Е, повечето слуги са заети с пира, тъй че ако си предпазлив, би трябвало да можеш да го преместиш, без да ви забележат.

Тъй че понесох Шута към старите покои на лейди Дайми. Беше дълъг процес, студено и мокро за двама ни, когато настоя сам да изкуцука през двора. Загърна раменете си с одеялото, стъпалата му все още бяха увити в парцали. Вятър и сняг фучаха покрай нас, докато кретахме. Да използваме слугинските проходи означаваше да обикаляме дълго. На тясното стълбище той се подпираше на мен все по-тежко с всяко стъпало. Момчето, което ни водеше, непрекъснато поглеждаше през рамо към нас с почуда и с подозрение. В един момент осъзнах, че дрехите ми са зацапани с кръвта на Шута. Не му предложих обяснение.

При вратата на старите покои на лейди Дайми пажът спря и ми подаде голям ключ на тежък клуп от син кант. Взех го, взех и малкия фенер, който носеше, и му казах да си ходи. Тръгна с охота. „Лейди Дайми“ не беше съществувала от десетилетия, но мълвата, че обитавала тези покои, все още не беше заглъхнала. Този маскарад устройваше Сенч и той все още го поддържаше.

Стаята, в която влязохме, беше сумрачна и задушна. Един свещник на прашна маса излъчваше слаба светлина. Миришеше на спарено и на стар силен парфюм. И на стара жена.

— Аз… ще седна — отрони Шутът и едва улучи стола, който му издърпах. Не седна, а по-скоро рухна на него. Остана да седи неподвижен и задъхан.

Отворих гардероба и се натъкнах на цял склад стари рокли и ризи. Миришеха все едно никога не са били прани. Изругах наум идиотизма на Сенч, клекнах и пропълзях под дрехите, за да опипам задната стена. Дърпах и бутах, докато тя най-сетне не се отвори.

— Ще трябва да пропълзим — подхвърлих кисело на Шута. Той не отговори.

Беше заспал. Трудно го събудих, а след това го повлякох през ниския отвор в гардероба. Помогнах му да седне на стария стол на Сенч пред огъня, а след това изпълзях обратно да залостя отвътре вратата на стаята на лейди Дайми и да изгася свещите. Шутът беше задрямал отново. Пак го събудих и го попитах:

— Баня или легло?

Водата в коритото все още леко вдигаше пара и изпълваше стаята с аромат на лавандула и исоп. До коритото имаше стол с прав гръб, ниска масичка с кърпа, гърне с течен сапун, парцал за триене, памучна туника и син вълнен халат в стария стил — и дебели чорапи. Щяха да свършат добра работа.

— Баня — промълви Шутът и извърна слепите си очи към мен.

— Насам. — Хванах тънката му като клечка ръка под рамото и го прегърнах с другата си ръка. Заведох го до стола. Той се смъкна в него толкова тежко, че едва не го обърна, и остана да седи неподвижен и задъхан. Без да питам, клекнах и започнах да развивам дрипите на краката му. Миришеха ужасно и бяха полепнали, тъй че трябваше да ги обеля с усилие. Дишах през уста.

— До теб има маса с всичко, което ти трябва да се измиеш. И дрехи за след това.

— Чисти дрехи? — попита все едно му давам купчина злато. Ръката му зашари във въздуха, вдигна се и падна като пеперуда, щом докосна съкровището на масичката. Вдигна гърнето със сапун, помириса го и въздъхна сърцераздирателно. Остави го внимателно на мястото му.

— О, Фиц. Не можеш да си представиш — каза пресекнато. После костеливата му ръка се вдигна и ми махна вяло да го оставя сам.

— Повикай ме, ако ти потрябвам — казах.

Взех свещ и се преместих при лавиците със свитъци в другия край на стаята.

Той се вслуша в стъпките ми и не остана доволен, когато спрях в края на стаята, но повече усамотение нямаше да му дам. Нямах желание да го намеря стеснителен, но удавен в коритото. Зарових из свитъците и намерих един за „Дъждовните пустини“, но когато го отнесох до масата, открих, че Сенч вече ми е подредил материал за четене. Беше ми приготвил три ръкописа за правилната подготовка и използване на „Кралския човек“. Е, беше прав. Нямаше да е зле да го науча. Отнесох ги до старото легло на Сенч, запалих няколко свещи, смъкнах ботушите си, струпах възглавниците и се наместих за четене.

Бях изчел една трета от първия, скучно написан и с твърде много подробности за избирането на кандидат, който би могъл да споделя сила, когато чух лекия плясък на вода, щом Шутът се отпусна в коритото. Известно време цареше пълна тишина. Четях свитъка и от време на време поглеждах да се уверя, че не е заспал и не се е удавил. След дълго киснене той започна бавно да се мие. Охкаше тихо от болка и облекчени мускули. Не бързаше. Бях на третия свитък, по-полезен, който описваше специфичните симптоми, че Кралски човек може да надвишава границите си, включително информация как да се захрани отново сила у човек, ако това се окаже необходимо, когато чух как въздъхна силно и след това плисъци, които показваха, че излиза от коритото. Не погледнах към него.