Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Не беше ли пир, с менестрели и след това танци?

— Би могло да изглежда така, но всичко е преговори. И тази нощ все още съм кралицата на Планинското кралство и следователно играч във всичко, което желаят да спечелят Шестте херцогства. Шуте, не мога да ти кажа какво чувствам. Изпълнена съм с радост, че те виждам отново, и с тъга, като виждам всичко, което те е сполетяло.

Той се усмихна, напуканите му устни се изпънаха.

— Също е и с мен, моя кралице. — И добави тъжно: — Като изключим виждането.

Това изтръгна смях от кралицата, наполовина — хрип.

— Ще се върна колкото може по-скоро.

— Но не тази нощ — каза ѝ тихо той. — Вече съм толкова уморен, че едва мога да държа очите си отворени. Но скоро, моя кралице. Скоро, ако благоволите.

Тя приклекна в реверанс, след което побягна с шумолене на дълги поли и тупащи стъпала. Загледах се след нея, докато си отиде.

— Променила се е много и изобщо не е — подхвърли той.

— Изглеждаш много по-добре.

— Храна. Топло легло. Чисто лице и ръце. Приятели. Тези неща изцеряват много. — Изведнъж се прозя, а след това добави с трепет: — И силата на Ридъл. Странно е това заемане на сила, Фиц. Не толкова различно от чувството, което изпитах, когато вкара в мен своя живот. Бръмчаща, неспокойна енергия вътре в мен, живот зает, вместо заслужен. Сърцето ми не харесва това, но тялото ми копнее за повече от него. Ако беше чаша пред мен, не мисля, че щях да мога да устоя на желанието да я пресуша. — Вдиша бавно и замълча. Но почти можех да усетя как се наслаждава на усещането за живота, потекъл през него. Спомних си бойната лудост, която често ме беше обземала, и как осъзнавах, че продължавам да се бия, с дивашко ликуване, и как напрягах усилия дълго след като бях разбрал, че тялото ми е изтощено. Беше окрилящо. А рухването след това беше пълно. Онази лъжлива сила, след като изгореше, искаше отплата. Обзе ме страх.

Шутът заговори отново:

— Все пак не лъжех. Колкото и да копнея за топла баня, не мисля, че мога да остана буден много дълго. Не мога да си спомня последния път, когато ми беше толкова топло или коремът ми — толкова пълен.

— Да те отнеса до стаята на лейди Дайми тогава?

— Ще ме носиш ли?

— Правил съм го. А и не тежиш почти нищо. Най-лесно ще е да те нося.

Той помълча малко. После каза:

— Мисля, че мога да вървя. Поне част от пътя.

Това ме озадачи, но не възразих. Повикан едва ли не от думите ни, точно в този момент в лазарета влезе паж. Все още имаше снежинки по косата и раменете и носеше фенер. Огледа се и извика:

— Том Беджърлок? Идвам за Том Беджърлок.

— Тук съм — казах му. Когато се обърнах към него, Копривка внезапно остави Ридъл, дойде при мен и ме дръпна настрани. Толкова приличаше на майка си в този момент, че сякаш Моли се беше върнала от гроба, за да ме укори.

— Той каза да не те държа отговорен! Сам бил пожелал.

— Не. Аз го помолих. Знаеше, че ако не ми помогне, ще опитам сам. И съм виновен. И съжалявам.

— Сигурна съм.

Наведох глава. След миг тя продължи:

— Някои хора те обичат много повече, отколкото заслужаваш, Том Беджърлок. Но ти дори не вярваш, че изобщо те обичат. — Още размислях над това, когато тя добави: — И аз съм една от тези хора.

— Копривке, толкова…

— Кажи го още веднъж и ще те зашлевя. Не ме интересува кой гледа. Ако мога да поискам едно нещо от теб, то е никога да не повтаряш тези глупави думи повече. — Извърна очи от мен към Шута. — Той е твой приятел, от детството. — Тонът ѝ подсказваше, че разбира колко изключителен е Шутът за мен.

— Беше. И е.

— Добре. Тогава иди и се погрижи за него. Ридъл ще се оправи, трябва само да си почине. — Сложи ръце на слепоочията си и ги разтърка. — А Пчеличка? Сестра ми?

— Оставих я с Фицбдителен. Мисля, че ще е добре. Не възнамерявам да се задържа дълго. — Щом го казах, се зачудих колко дълго все пак ще се задържа. Щях ли да остана, докато Шутът възстанови силата си, докато можем да опитаме пълно изцеряване с Умението? Щях ли да се опитам да се върна на заранта, през камъните, а после пак да се върна след няколко дни? Бях раздвоен. Копнеех да съм и на двете места.

— Ако е с Лант, ще е добре. — Изобщо не бях сигурен дали съм съгласен с преценката ѝ, но моментът като че ли беше много лош да ѝ го кажа. Облекчението в гласа ѝ ме накара да се зачудя дали не съм преценил погрешно младия писар. След това тя събуди угризение в мен, като добави: — Би трябвало да им изпратим птица, да им съобщим, че сте пристигнали благополучно.