Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Ваше величество, ако благоволите, тук аз най-добре знам какво и как трябва да се направи — обади се един мъж, вероятно майсторът лечител.

Не можах да разбера дали възразява, че го освобождават, защото вярва, че е най-компетентният за работата, или просто негодува, че му узурпират мястото. Не ме интересуваше, а и придворните вежливости не означаваха нищо за мен. Нека лечителят да си оспорва молбата на Копривка колкото си ще. Пренебрегнах вежливия им спор и се залових за работа.

Натопих една кърпа в топлата вода, изстисках я и я сложих внимателно върху лицето на Шута. Тя веднага стана кафява и сива. Изплакнах я и отново избърсах лицето му. Гъстите жълти сълзи отново напълниха очите му. Спрях и го попитах тихо:

— Боли ли?

— Толкова отдавна никой не ме е докосвал с доброта.

— Затвори си очите — наредих му грубо, защото не можех да понеса слепия му поглед. Изтрих лицето му за трети път. Мръсното беше попило във всяка бръчка на лицето му. Засъхнала слуз слепваше клепачите му. Искаше ми се да заплача от жал за него. Вместо това отново изплакнах и изстисках кърпата. Зад мен се караха по най-вежливия възможен начин. Вежливостта им беше вбесяваща. Искаше ми се да се обърна и да им изрева на всички да напуснат или поне да млъкнат.

Безнадеждността на задачата ми ставаше все по-ясна. Той беше по-силен, отколкото го бях преценил отначало, но беше ужасно изтощен. Нямаше резерви, които да изгори. Бях го донесъл тук с надеждата за изцеляване с Умение, но докато бавно измивах първо едната му отпусната ръка, а после другата, се отчаях. Освен ако не можехме да преградим силата му преди да започнем, нямаше да преживее лечението. А ако не го изцеляхме бързо, нямаше да живее достатъчно дълго, за да преградим силата му. Мислите ми се гонеха в кръг. Бях изложил на риск всички ни, за да го донесем за лечение, което не можеше да преживее.

Внезапно осъзнах, че до лакътя ми е застанала Кетрикен. Винаги изискана и вежлива, тя благодари на зяпналата я лечителка преди да я отпрати. Зад нас помещението беше стихнало и разбрах, че Копривка е наложила своето. Лечителите бяха напуснали и нейната котерия на Умението се събираше около леглото на Ридъл. Сенч обясняваше, че е виждал такива неща, и уверяваше Копривка, че Ридъл ще се оправи, трябва му само силна храна и няколко дни сън. Оспорваше намесата с Умение в полза на храната и отдиха. Ридъл бил отдал повече сила, отколкото можел да си позволи, но бил силен мъж, сърцат, и Копривка нямало защо да се бои за него.

В ума ми се прокрадна въпрос. Колко точно знаеше Сенч? Колко безскрупулно беше използвал Шишко? Или беше изцедил Стабилен — и с каква цел? По-късно. Щях да стигна до дъното на това по-късно. Знаех от опита си с краля-претендент Искрен, че Сенч може би е прав. В паниката си за Шута не бях помислил за възможността да изцедя Ридъл толкова, че да го оставя оглупял и обезумял. Моят приятел и любимият на моята дъщеря. Дължах извинения и на двамата. По-късно.

Защото Копривка също дойде до леглото на Шута. Погледът ѝ пробяга по него сякаш беше кон, който обмисля дали да купи. Погледна ме, после погледна настрани — досущ както Пчеличка отбягваше очите ми. Заговори на някаква млада жена, застанала до нея.

— Какво мислиш? — Попита я както учител пита ученик.

Жената си пое дъх, разпери ръце и бавно ги задвижи над тялото на Шута, без да го докосва. Шутът затихна съвсем, сякаш бе усетил отбягването на допира и това го бе оскърбило. Ръцете ѝ преминаха над него още веднъж. След това тя поклати глава.

— Виждам старо увреждане, което би могло или не би могло да се изцери по-добре. Като че ли няма нови рани, които да го изложат на непосредствена опасност от смърт. Има нещо много странно и неправилно в тялото му. Но не смятам, че се нуждае от незабавна намеса с Умението. Всъщност, колкото е немощен, подозирам, че това по-скоро би му навредило, отколкото да помогне. — После сбърчи нос и подуши: първият знак, че изпитва някакво отвращение от пациента си. Изправи се и зачака оценката на Копривка.

— Съгласна съм — каза тихо Майсторката на Умението. — Ти и останалите можете вече да си ходите. Благодаря ви за бързото отзоваване.

— Да, учителко. — Жената ѝ се поклони. Копривка тръгна с нея и се върна при леглото на Ридъл, докато останалите от лечителската ѝ котерия тихо напускаха лазарета.

Кетрикен гледаше Шута с напрегнато внимание. Закри с ръка устата си, когато се наведе над него. После се изправи и впи изпълнените си с тревога сини очи в мен.