Робин Хоб - Убиецът на Шута

Сякаш разчел мислите ми, Ридъл хвана ръката ми. Отне ми време, докато го усетя. Стария ми приятел. По-добри бяха, отколкото заслужавах, приятелите ми. Мислите ми се стрелкаха като совалка — от Шута към Ридъл и към мен, и отново. Спомних си приятелствата ни, ужасните места, където бяхме ходили, и как бяхме оцелели тогава.

— Готов ли си? — попитах го.

— С теб съм — каза той. И можех да усетя, че е истина. Беше както го беше описал Сенч, нещо като сбруя, в която можех да се вкопча. По-скоро като да държиш буен кон, докато преминаваш дълбока студена река.

Притиснах Шута до гърдите си и пристъпихме в каменния мрак.

Паднахме върху снежния склон на хълма на Свидетелските камъни. Снегът беше дълбок, неотъпкан и дълбок до бедрата. Залитнах, но не изтървах Шута. Ридъл все още държеше ръката ми. Вдишах дълбоко студения въздух.

— Изобщо не беше толкова трудно, колкото се боях — казах задъхано. Бях останал без въздух все едно, че бях бягал нагоре по стръмен склон, и главата ми пулсираше с болката на Умението. Но бяхме пристигнали непокътнати. Струваше ми се, че са изминали само няколко мига, но и че се събуждам от дълъг сън. Въпреки главоболието се чувствах отпочинал. Имах спомен за звездна чернилка, в която звездите бяха под нас, както и горе, зад и пред нас. А после се озовахме на заснежения склон близо до замък Бъкип.

А в следващия миг Ридъл падна в несвяст. Свлече се все едно изобщо нямаше кости. Без да изпускам Шута, приклекнах до него.

— Ридъл? Ридъл! — извиках глупаво. Оставих стъпалата на Шута да паднат на заснежената земя, хванах Ридъл за рамото и се опитах да го обърна с лицето нагоре. Той не реагира нито на гласа, нито на допира ми. — Ридъл! — извиках отново и с голямо облекчение чух в отговор вик долу от склона.

Обърнах се и погледнах. Едно момче, понесло факла, газеше през снега. Зад него впряг теглеше с усилие шейна по стръмния склон. На треперливата светлина на факлата видях парата, вдигаща се от козината на животните. Зад тях момиче яздеше на кон, а после момичето изведнъж се оказа Копривка и при вика ми тя пришпори коня си през дълбокия сняг и подмина тътрещия се впряг. Стигна до нас преди всички останали и скочи в снега до Ридъл. Това как го прегърна и вдигна главата му до гърдите си отговори на всякакви въпроси, които можех да имам за това какво значи той за нея. Изгледа ме гневно.

— Какво му направи?

Отвърнах честно:

— Използвах го. И поради неопитност по-безскрупулно, отколкото смятах… Мислех, че ще ме спре, ако взема твърде много. — Чувствах се като пелтечещо момче пред дълбокия ѝ хладен гняв. Премълчах безполезното си извинение. — Хайде да ги качваме на шейната, обратно в замъка и да повикаме лечителите и Кралската котерия. По-късно можеш да ми кажеш или да ми направиш каквото намериш за добре.

— И ще го направя — предупреди ме тя сърдито, след което повиши глас и зараздава заповеди. Стражи се разтичаха да ѝ се подчинят, някои възкликнаха слисано, щом познаха Ридъл. Не се доверих на никого с Шута, а го отнесох сам до шейната, натоварих го и след това тромаво седнах до него.

Пъртината вече беше проправена и конете тръгнаха по-бързо, отколкото на идване. Въпреки това изглеждаше цяла вечност в тъмното и студа, докато стигнем до осветените кули на замъка. Копривка беше дала коня си на някого; возеше се до Ридъл и дори връзката им да беше тайна, вече не беше. Говореше му тихо и настойчиво и когато той най-сетне се размърда и успя да ѝ отвърне немощно, се наведе и го целуна с обич.