Робин Хоб - Убиецът на Шута

Тя ме погледна. Погледът ѝ вече беше спокоен и приемащ, почти сънен.

— Мисля, че първо ще отида при Ревъл. Той ме познава най-добре. И знам, че ще направиш всичко, за да спазиш обещанието си — каза тихо. — Виждам го.

— Радвам се. — Целунах я по темето. — Бъди смела — прошепнах.

Ридъл вече се смъкваше от капрата.

— Къде отиваш? — попита го намръщено Шън.

— С Фиц — отвърна ѝ той. — През камъка в Бъкип. Поверяваме сестричката на лейди Копривка на грижите ви. — По-скоро усетих, отколкото видях как изгледа Фицбдителен. Гледах детето си, зачуден как мога да рискувам така, но знаех, че трябва. — Лант, познаваме се от много време. Знам, че можеш да си истински мъж. Никога не съм ти се доверявал повече, отколкото сега. Бди над Пчеличка с доброта. С Копривка ще те държим отговорен за благополучието ѝ. — Говореше тихо, но в думите му имаше острота. И да му отвърна нещо Фицбдителен, не го чух.

Пуснах Пчеличка и се обърнах към Шута. Все едно го виждах за първи път. Ако не беше онзи миг на жестока близост, ако не беше проговорил, докато забивах ножа в него, изобщо нямаше да го позная. Само гласът му го беше разкрил пред мен. Дрипите му бяха повече от мръсни: воняха и бяха провиснали на късове гнила тъкан. От коленете му надолу висяха кафяви парцали. Дългите му тесни стъпала също бяха увити с дрипи. Цялото му изящество и чар бяха изчезнали. Нашарената с белези кожа на лицето му беше изопната над костите. Взираше се сляпо нагоре към облачното небе, спокоен и примирен с всичко, което може да го сполети.

— Сега ще те вдигна — предупредих го. Той кимна съвсем леко. Загърнах го с едно от одеялата все едно, че повивах дете. Пъхнах ръце под него и го вдигнах. Вонята ме лъхна още по-силно. Задържах го внимателно и погледнах Ридъл. — Как го правим това?

Той вече вървеше към камъка. Погледна ме през рамо.

— Ако ти не знаеш, как очакваш аз да знам?

Усмивката му беше и примирена, и уплашена. Щеше да го направи. Щеше да рискува живота си. Щеше да ми отстъпи от силата си, за да опитаме нещо, което можеше да убие всички ни. Не заслужавах такъв приятел. Понесъл Шута, тръгнах след него нагоре по снежния път към изправения камък.

Хвърлих поглед назад към фургона. Никой не беше помръднал. Капрата беше празна. И тримата гледаха след нас, докато изкачим последните крачки по скалистия хълм до Съдния камък. Сниших глас.

— Как го направихте със Сенч, когато те преведе през камъните?

— Хвана ме за ръката. Мислех за Копривка. Когато влезе в камъка, го последвах. Усетих как ме притегли. Беше като, ами, както когато някой премръзнал се сгуши до теб в легло. Взима топлината ти. А после излязохме. Беше много по-лесно, отколкото да вървя с него по този хълм и в снежната буря, за да се доберем до хана. — Кимна към Шута. — Това наистина ли е лорд Златен?

— Да.

Той го погледна със съмнение.

— Откъде си сигурен?

— Знам.

Той като че ли се примири с отговора ми, но след това попита:

— Как ще го пренесеш през камъка? Свързан ли си с него?

— Бях, преди много време. Надявам се все пак да е достатъчно. — Поклатих глава. — Трябва да опитам.

Стъпките на Ридъл се бяха забавили.

— Толкова много не знам за теб, дори след всичките тези години. Дори след всичко, което ми е разказвала Копривка. — Снегът беше спрял и дневната светлина гаснеше. — Можем всички да се изгубим, нали? Двамата с теб никога не сме опитвали това преди. И се надяваш да пренесеш и него с нас. И тримата може да…

— Всички можем да се изгубим. — И двамата го знаехме. Огромността на това, за което го бях помолил, тежеше на раменете ми. Беше твърде много. Нямах никакво право. Мой приятел, но вече знаех извън всякакво съмнение, че е много повече от приятел на Копривка. Имах ли правото да залагам живота му? Не. — Ридъл. Не си длъжен да правиш това. Мога да се опитам сам. Ти върни Пчеличка във Върбов лес и ми я пази. Ще пратя птица веднага щом стигнем безопасно в замък Бъкип.

Ридъл скръсти ръце на гърдите си и се присви, сякаш му беше студено. Или държеше здраво страховете си под юзди. Тъмните му очи се вгледаха в моите. Без преструвка. Без нерешителност.

— Не. Идвам с теб. Видях лицето ти. Видях как се олюля, когато слезе от фургона. Мисля, че си изразходвал повечето от силата си в опита да го изцериш. Трябва ти сила, аз я имам. Копривка каза, че лесно съм можел да стана Кралски човек, ако съм искал.

— Вместо това избра кралица — казах, а той се усмихна.

Застанахме пред изправения камък. Погледнах нагоре към глифа, който щеше да ни отнесе до Свидетелските камъни край замък Бъкип. Усетих как ужасът се надигна в мен. Стоях, вдигнал Шута пред гърдите си, и усещах страха и теглещата ме надолу умора. Бях ли вече изчерпал силата, която щеше да ми е нужна за това? Погледнах изтерзаното му лице. Беше спокойно. Бавно същото това спокойствие изпълни и мен. Погледнах през рамо към Пчеличка. Наблюдаваше ме неподвижно. Кимнах ѝ. Тя вдигна малката си ръка във вяло махване за сбогом.