Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Знам ги — отвърна той кратко, затаил хиляда думи в мълчанието си. Качи се на капрата, а Фицбдителен седна до Шън. Двамата ме гледаха все едно съм натоварил бясно куче във фургона с тях. Беше ми все едно. Фургонът се люшна настрана и пое. Не погледнах назад към хората, зяпнали след нас. Затворих очи и се пресегнах за Копривка. Нямаше време за увъртания.

При мен е лорд Златен. Ранен е тежко и ще ми трябва помощта на котерията, за да го опазим жив. Нося го в замък Бъкип през Съдния камък. Ридъл ще се опита да ми помогне.

Дълго мълчание. Не беше ли ме усетила? След това отговори: Значи си свързан с Умението с лорд Златен?

Бяхме, някога. И трябва да опитам, колкото и да е глупаво.

Не е глупаво. Опасно е. Как можеш да донесеш някого през стълб, ако няма Умение или връзка към теб? Ще изложиш на риск Ридъл, както и себе си!

Трябва ми връзка с него, Копривке. Не го разбирам напълно. Можах да бръкна в него и да го церя. Мисля, че имам достатъчно силна връзка, за да мога да го пренеса през стълб. Ридъл няма Умение, но може да пътува с теб или Сенч. Нямаше да го помоля за това, ако не беше заложен животът на лорд Златен. Тъй че моля те, призови другите и ги накарай да са в готовност.

Днес? Тази вечер? Но тази вечер има важен банкет, с пратеници от Бинград, Джамайлия и Келсингра. Ще се отпразнува идването на Зимния празник, но също така ще се договарят нови търговски условия и…

Копривке. ТРЯБВА. Моля те.

Последвалото мълчание се проточи цяла вечност. Ще събера толкова Умели, колкото могат да ти помогнат с изцеряването.

Благодаря ти. Благодаря ти. И съм ти длъжник. Идваме веднага. Посрещни ни при Свидетелските камъни. Прати фургон или шейна.

А Пчеличка? Кой ще се грижи за нея?

Кой щеше да се грижи за нея? Сърцето ми се сви. Щеше да ми се наложи да разчитам на двамата, които току-що бях обявил за негодни да са близо до нея. Двама души, които бяха оскърбени, обидени, а в случая с Шън — без нужния морал, за да осъзнае, че всичко това изобщо не е по вина на Пчеличка. По-малко знаех за Фицбдителен. Сенч като че ли много залагаше на него, както и Ридъл. И Копривка. Трябваше да дам на преценката им повече тежест, отколкото на своята, и да се надявам, че той е достатъчно голям, за да не си изкара на нея негодуванието си срещу мен.

Фицбдителен ще я върне във Върбов лес. Не се безпокой, всичко ще е наред. Моля те. О, как се надявах всичко да е наред. Заградих тази мисъл добре с плътна стена-Умение! Изпрати кола да ни посрещне при Свидетелските камъни , повторих. Кажи им, че животът ми зависи от това. Преувеличение, но не кой знае какво. Сенч поне щеше да разбере. И Предан. Изтръгнах ума си от нейния и вдигнах стените си. Не исках повече контакт с Умението точно сега. Не исках никакви разсейвания от това да опазя Шута жив. Погледнах Пчеличка и се почувствах като предател. Това трябваше уж да е нашият ден, заедно; е, всичко беше обречено на провал от самото начало. Тя се отпусна на гърдите ми и я загърнах по-хубаво с шала. Не бях купил и половината неща, които смятах да ѝ купя. Е, щом се върнех, щях да го поправя. Щях да направя набег на пазарите в град Бъкип и да ѝ донеса цял куп хубави неща, за да го компенсирам. Двамата с Шута щяхме да се върнем заедно и щеше да е Зимен празник, който да запомним всички.

Шутът простена отново и се обърнах към него. Наведох се и заговорих тихо:

— Ще минем през стълб на Умение, Шуте. Ще те отнеса в замъка Бъкип, за да те изцери котерията. Но ще ми е по-лесно да те пренеса, ако сме свързани с Умението.

Хванах ръката му. Преди години, докато се борехме за живота на крал Искрен, Шутът неволно беше докоснал наситените с Умение длани на Искрен. Сребристото Умение бе пламнало и се беше просмукало във върховете на пръстите му. Допирът му до китката ми веднъж бе оставил белези — сребърни връхчета на пръсти и връзка между нас. Беше си ги взел, точно преди да направя съдбоносното си преминаване през стълбовете и да се върна в Бъкип. Сега смятах да подновя тази връзка, да притисна пръстите му до китката си и да спечеля, надявах се, достатъчна връзка, за да го пренеса през изправените камъни с Ридъл и мен.

Но когато обърнах ръката му и погледнах пръстите му, ме обзе ужас и ми призля. Там, където някога сребро бе очертало деликатните линии, сега имаше само загрубяла мъртва тъкан. Ноктите му бяха останали — дебели пожълтели израстъци, но меките възглавнички на пръстите му ги нямаше.