Робин Хоб - Убиецът на Шута

Вдишах разтреперан и отворих широко очи. Никога не ми беше било лесно да го гледам в очите, когато бяха безцветни. Дори когато придобиеха цвят и се изместеха от светложълто към златно, беше трудно да гадая какво има зад този поглед. Сега очите му бяха помътени, посивели от нещо, което подозирах, че е съзнателно заслепяване. Не можех да видя до сърцето му повече, отколкото той можеше да види извън тях. Трябваше да се примиря само с гласа му — задъхан и пълен с примирение.

— Добре. Ще имаме още малко заедно. Но накрая се проваляме, Катализаторе мой. Никой не се е опитвал по-упорито от нас. — Езикът му, все още накървавен, се раздвижи между напуканите му белещи се устни. Пое си дъх и се усмихна с червените си зъби. — Нито е платил по-висока цена за своя провал. Порадвай се на доброто, което е останало в живота ти, стари приятелю. Лоши времена ще те споходят скоро. Беше хубаво да съм близо до теб. За сетен път.

— Не можеш да умреш. Не и така.

Тънка усмивка изви устните му.

— Не мога да умра? Не, Фици, не мога да живея. Де да можех, но не мога.

Клепачите му, толкова почернели, че сякаш натъртени, се затвориха безпомощно над мътните му очи. Вдигнах поглед. Беше минало време. Колко, не можех да зная, но светлината се бе променила. Някои от хората все още стояха в удивен кръг, но поне толкова бяха решили, че няма много за гледане, началото на Зимния празник ги теглеше и се бяха разотишли. Ридъл все още стоеше до нас, със замаяната Пчеличка в ръцете му, с Шън и Фицбдителен от двете му страни. Шън се беше присвила и трепереше увита в дебелия си шал, а лицето ѝ бе застинало в маска на праведен гняв. Фицбдителен изглеждаше напълно объркан. Погледнах Ридъл и заговорих, без да ме интересува кой може да чуе или да се учуди.

— Трябва да го занеса до замъка Бъкип. При котерията на Умение за изцеряване. През стълбовете. Ще ми помогнеш ли?

Ридъл погледна Пчеличка в ръцете си и после пак мен.

— Тя е добре — каза и долових в гласа му укора, че дори не бях попитал за това. Но нали ако не беше добре, нямаше да ми го каже? Жегна ме гняв към него, но угасна мигновено. Нямах право да му се сърдя, нямах и време за нещо друго освен отчаяние. Взрях се в него. Той поклати глава за отказ, но каза: — Ще ти помогна колкото мога. Както съм правил винаги.

Изправих се почти без усилие. Шутът не тежеше нищо, нищичко. Винаги беше лек и гъвкав, но сега беше станал на скелет, покрит с белези и дрипи. Зяпачите се бяха вторачили в мен напрегнато. Не можех да си позволя това да ме притесни. Тръгнах към Ридъл. Той остана на мястото си, но Шън и Фицбдителен се отдръпнаха от това, което за тях бе тялото на един вмирисан стар просяк.

Обърнах се към Фицбдителен и казах:

— Докарай фургона.

— А зелените… — почна Шън.

Само я погледнах и тя затвори уста.

— Тръгвай! — казах на Фицбдителен и той тръгна. Шън го последва. Добре.

— Пчеличке. Пчеличке, погледни ме. Моля те.

Тя беше заровила лицето си в шията на Ридъл. Сега бавно го вдигна и впи очи в мен. Сини очи от лед на бледо лице; червеното на шала ѝ бе в стъписващ контраст.

— Пчеличке, този човек не искаше да те изплаши. Казах ти за него веднъж. Помниш ли? Той е стар мой приятел, не го бях виждал от много години. Ридъл го познаваше като лорд Златен. Аз го познавах като Шута, когато бяхме деца. В едно съм сигурен: той никога, никога не би наранил дете. Знам, че си се изплашила, но той не е искал да ти направи нищо лошо.

— Не се изплаших — каза тя тихо. — Не и докато ти не го уби.

— Той не е мъртъв, Пчеличке. — Надявах се да я успокоя. — Но е ранен, и то лошо. Трябва да го отнеса до замък Бъкип веднага. Мисля, че там може да бъде изцелен.

Чух скърцането и трополенето на фургона. Зяпачите му направиха път. Доста странни истории щяха да се разказват тази нощ в гостилницата. Неизбежно беше. Понесох Шута към фургона. Шън вече се беше наместила на пода зад капрата.

— Постели нещо да го сложа да легне — казах ѝ.

Тя ме гледаше, без да помръдне.

Фицбдителен се обърна, прекрачи през капрата, събра някакви одеяла и ги метна към мен. Ридъл сложи Пчеличка да седне, уви я и след това постла другите одеяла. Сложих Шута на тях колкото може по-внимателно. Той изохка.

— Носим те да получиш помощ. Само не спирай да дишаш. — Задържах ръката си на гърдите му, докато говорех, и се пресегнах към него, мъчех се да удържа живота в тялото му. Както винаги, не можех да го усетя с Осезанието си, а връзката Умение, която ми бе наложил, я беше прекъснал преди десетилетия. Но все още имаше нещо, нещо, което продължаваше да ни свързва, и отчаяно се помъчих да го захраня със сила. Придърпах Пчеличка към себе си и тя се облегна на мен. — Ридъл, ти карай. Камъните на Хълма на бесилото.