Робин Хоб - Убиецът на Шута

Просякът ме притисна по-здраво и заговори в ухото ми.

— Спри. Спри. Не бива! Не и без да помислиш, а и тогава… дори тогава… има толкова много опасности. Толкова много опасности!

Примигнах и нишките се разделиха на още хиляди нишки. Не беше толкова просто, колкото си бях помислила. Всяка нишка, която се опитвах да проследя, се превръщаше в множество, а в мига, в който изберях една нишка от множеството, тя отново се разделяше на още повече възможности. Можеше да му каже неправилната дума и той щеше да я убие този следобед. Тя казва на баща си, че го е целунала, и баща ѝ ги благославя. Или ги проклина. Или я прогонва навън в бурята, за да умре от студ през нощта.

— Някои са много по-вероятни от други, но всяка има поне една възможност да бъде реална. Тъй че всяка пътека трябва да бъде проучена много внимателно преди да бъде избрана. Пътеката, която огледа ти, където двамата трябваше да умрат? Ако се посветим на това създаване на Дъбовата гвардия, трябва да гледаме и гледаме. Винаги има други пътеки във времето, които водят до другия край. Някои ще са по-разрушителни и грозни, други по-малко.

Бях помислила, че ми говори на глас. Започнах да осъзнавам, че мислите му се просмукват в мен през връзката, която споделяхме. Той изливаше знание от ума си към моя все едно че беше кана, а аз бях чашата. Или жадната градина, която отдавна бе чакала да бъде напоена.

— И пътеките се променят, променят се непрестанно. Някои изчезват, вече невъзможни, други стават по-вероятни. Точно затова обучението отнема толкова много години. Толкова много години. Човек учи и обръща внимание на сънищата. Защото сънищата са като пътепоказатели за най-значимите моменти. Най-значимият момент…

Откъсна вниманието си от мен и беше все едно някой е дръпнал топло наметало от раменете ми в разгара на мразовита буря. Ококори слепите си очи и на покритото му с белези лице се изписа и ужас, и радост.

— Вълкът иде — възкликна просякът. — Зъбите му ножове са, а сълзите му — пръски кръв.

И тогава зрението ми угасна до онова, което човек може да види в дълбок сумрак, преди последната дневна светлина да погасне. Всички цветове бяха приглушени и придойдоха сенки, забулващи всички подробности. Помислих си, че ще умра. Всички възможности бяха скрити, ограничени до единствен миг във времето. Не можех да се движа. Животът се беше вцепенил, ограничен и бавен. Допреди миг времето беше безкраен океан, прострял се във всички посоки, и аз бях морска птица, свободна да кръжи и прехвръква от един миг към хиляди други възможности. Сега бях затънала в кал в една малка локвичка, борех се да оцелея поне секунда, сляпа за бъдещите последствия от всяко действие, което можех да предприема.

Спрях и оставих животът да се случва около мен.

Не бях направил и една крачка, когато Ридъл застана до мен. Хвана ме за рамото и заговори спокойно, почти безизразно, сякаш самият той нямаше представа какво да изпитва от собствените си думи.