Робин Хоб - Убиецът на Шута

Всичко се развали, когато вратата на гостилницата се отвори и дойдоха Шън и Фицбдителен. От начина, по който Фицбдителен погледна баща ми, разбрах, че вече е чул за случилото се. Не исках да говори за това на баща ми. Вече го бяхме подминали и ако подхванеше, на Ридъл щеше да му се наложи отново да мисли за това. Двамата с баща ми се държаха все едно всичко вече е наред, но аз знаех, че действията на татко ми ще глождят сърцето на Ридъл като червей. Татко ми беше негов приятел, но той беше верен най-много на Копривка и се боеше да ѝ разкаже тази история и да ѝ разкрие своята роля в нея.

Но Шън, и да го беше научила, изобщо не я интересуваше, а започна да дрънка как трябвало да има това и трябвало да има онова, и ако татко имал пари, да отидат да го купят веднага, или може би тя първо да се нахрани. Седна до баща ми, а Фицбдителен седна от другата страна на Ридъл и ми напомняха за новоизлюпени пиленца, които цвърчат в гнездото, докато говореха как им трябвало това и искали онова. Баща ми му обърна гръб, за да говори с Шън. Не можах да го понеса. Изведнъж ми стана ужасно топло, а безбройните разговори наоколо направо ме смазваха. Дръпнах Ридъл за ръкава.

— Трябва да изляза.

— Какво? О. Зад хана е. И се върни веднага, нали? — Извърна се, за да отговори на нещо, което му беше казал Фицбдителен. Странно как аз не трябваше никога да прекъсвам, но наставникът ми не смяташе за нужно да спазва същата учтивост към мен. — Храната е селска, Лант. Различна от това, което би намерил в кръчма в град Бъкип, но не е лоша. Опитай супата.

Трябваше да се размърдам, за да се обърна на пейката и след това да сляза от нея. Не мисля, че баща ми дори забеляза. Докато вървях към вратата, една жена едва не ме бутна, но се шмугнах покрай нея. Вратата беше толкова тежка, че трябваше да изчакам някой да влезе, преди да мога да се измъкна.

Навън беше хладно и хубаво. Веселата атмосфера като че ли бе нараснала с идването на вечерта. Пресякох улицата и погледах един човек, който жонглираше с три картофа и една ябълка. Пееше весела песничка, докато жонглираше. Когато свърши, бръкнах в новата си кесийка. На дъното намерих половин медник. Когато му го дадох, той се усмихна и ми даде ябълката.

Определено беше време да се връщам в гостилницата и да намеря татко си, колкото и да ме беше страх, че ще ме повлекат на покупките за Шън. Но може би татко ми щеше да прати Ридъл с нея или просто да ѝ даде пари за харчене. Един фургон, пълен с бурета сайдер, с впряг от четири коня беше спрял на улицата, тъй че се наложи да го заобиколя. За да се върна в гостилницата, трябваше да мина покрай сивия просяк.

Спрях да го погледна. Беше… празен. Не просто мръсната му свита умолително длан на коляното му, но целият — сякаш беше спаружена слива, увиснала на клонче след като осите са отнели цялата ѝ сладка плът и са оставили само празна обвивка. Погледнах празната му ръка, но отчаяно ми се искаше да си запазя двата медника. Тъй че казах:

— Имам ябълка. Искаш ли ябълка?

Той измести очите си към мен все едно можеше да ме види. Бяха ужасни, мъртви и забулени. Не исках да гледа към мен с такива очи.

— Ти си добра — каза и аз смело се наведох и сложих ябълката в шепата му.

Точно тогава вратата на дюкяна за подправки се отвори и една слаба дребна жена, сигурно стопанката, излезе и викна:

— Ей! Още ли клечиш тука? Да се махаш! Казах ти, махай се! Улицата е пълна с клиенти, а дюкянът ми е празен, защото никой не ще да прекрачи миризливите ти кокали и дрипи. Марш оттука! Или мъжът ми ще дойде с тоягата да те научи!

— Махам се, махам се — отвърна тихо просякът. Сивата му ръка се беше затворила около ябълката. Той я притисна до опърпаната си туника и започна да се вдига с усилие. Жената го гледаше ядосано. Наведох се, намерих тоягата, за която опипваше, и я сложих в ръката му. — Ти си добра — каза той отново. Стисна здраво тоягата, едната ръка над другата, и се изправи. Залитна и бавно извърна лицето си наляво и надясно. — Улицата? — попита жално. — Да не ме прегазят?

— Няма. Хайде, махай се! — Жената говореше рязко, макар че един впряг тъкмо завиваше на ъгъла, запътен към нас. Реших никога да не купувам нищо от дюкяна ѝ.

— Чакайте — предупредих просяка. — Ще ви прегазят. Изчакайте и аз ще мина с вас.

— Ей, изтърсаче нахално, защо се вреш където не ти е работа? — Жената се наведе, за да ми се присмее. Едрите ѝ гърди скочиха към мен като вързани кучета. — Майка ти знае ли, че търчиш по улиците като побъркана и говориш с мръсни просяци?