Робин Хоб - Убиецът на Шута

Поех си дъх. Ридъл се надигна толкова рязко, че едва не обърна пейката.

— Аз ще ида до кухните. Ханът е пълен с хора. Оставете момчето на мира да си върши работата.

Преметна крак през пейката, обърна се и закрачи през пълното с хора помещение на гостилницата както само той можеше — плъзгаше се между струпаните клиенти, но така, че без да обиди никого.

Освен Шън. Тя зяпна след него и стисна устни. Тонът му не бе оставил съмнение какво мисли за нея. Фицбдителен се вторачи след него с отворена уста. После се обърна към Шън и каза вяло:

— Това не е в стила на Ридъл.

— Имаше тежък ден — извиних го. Насочих ледения си коментар към Шън, но тя, изглежда, беше неуязвима за намерението ми да я засрамя. Намръщих се след Ридъл: усещах, че ме укорява също като Шън. Лант беше прав. Не беше в стила му.

Подозирах, че настроението ми се дължи много повече на избухването на Ридъл, отколкото на превземките на Шън заради подправките ѝ. Затворих за миг очи, усетил горчивина в гърлото си. Горката стара кучка. От години строго бях държал Осезанието си под контрол — отказвах да се пресягам, не позволявах на никого да достига до мен. Днес тези прегради бяха паднали и да обърна гръб щеше да е все едно да си затворя очите, че някой бие Пчеличка. Онзи касапин садист не беше надарен с Осезанието; но бях усетил какво се излъчва от старото куче към него. Не бяха болките в разбитото ѝ, състарено тяло, докато подтичваше след колата. Не беше дори агонията, която изпитваше, докато той я сечеше. Бях се научил през годините да се стягам срещу такъв вид кървяща болка от живи същества. Не. Това, което бе пропукало стените ми и ме заля с гняв, беше нещо друго, което тя чувстваше към него. Вярност. Вяра, че той знае кое е най-добре. През всички дни от живота си тя беше била негов инструмент и негово оръжие, прилагано както той пожелае. Животът ѝ беше минал суров, но бе това, за което тя бе родена. За онзи мъж тя беше давила бикове, беше се била с други кучета, беше се хвърляла срещу глигани. Каквото и да ѝ бе заповядвал, тя го беше правила и бе извличала радостта на оръжието, което прави онова, за което е създадено. Когато се беше справяла добре и бе спечелвала за него, бе имало похвала или парче месо. Колкото и редки да бяха онези моменти, бяха най-добрите в живота ѝ и тя бе готова да направи всякаква жертва, за да спечели още един от тях.

Когато я беше насъскал да скочи на бичата глава, го беше направила мигом. А когато ѝ бе отрязал ухото, бе задържала зъбите си стиснати, приемайки по кучешкия си начин, че има причина за болката, която ѝ нанася господарят ѝ.

Не толкова различно от онова, което бях аз, когато ме беше взел Сенч. Бях се превърнал в онова, в което той ме бе отгледал и обучил. Точно както беше станало и с него. Не го обвинявах за това, което бе направил от мен. Ако не ме беше взел за свой чирак, вероятно нямаше да доживея дори до десет години. Беше взел едно копеле, неудобство и вероятно пречка за трона на Пророка, и ме беше направил полезен. Дори съществено полезен.

Така че бях живял и също като кучката бях правил каквото ми се кажеше, и никога не оспорвах, че е за добро. Никога нямаше да забравя първия път, когато напълно осъзнах, че Сенч не е непогрешим. Години наред, когато страдах от главоболия при свързване с Умението или при опит за свързване, той ме беше лекувал с елфова кора. Бях изтърпявал отпадането на духа и необузданата нервна енергия, за да бъде прогонена болката. А той ми беше съчувствал и продължаваше да ме подтиква да се опитвам още по-упорито в развитието на Умението си. Години наред никой от двама ни не знаеше, че самата елфова кора всъщност подкопава способността ми за тази магия. Но когато открих това, не се почувствах нещастен, защото магията ми е ощетена, а изумен, че Сенч е сгрешил.

Започвах да подозирам, че съм паднал в този капан отново. Навиците в мисленето трудно се променят.

От двете ми страни се възцари забележително мълчание. Шън кипеше отвътре, Фицбдителен се разкъсваше на две. Двамата с Ридъл вероятно се познаваха от замък Бъкип и въпреки разликите в позициите им може би го беше смятал за приятел. А сега трябваше да направи избор и да се обяви на страната на дамата или да защити приятеля си. Чудех се дали нуждата да спечели одобрението ми ще натежи. Изчаках мълчаливо, знаейки, че от решението му зависи как ще го оценя.

Той се наведе над масата и погледна покрай мен към лейди Шън.

— Не бива да съдиш момчето прекалено строго — каза ѝ. За миг сърцето ми се стопли към него. След това той развали всичко, като добави: — Седнали сме тук сред хора от простолюдието и той е просто един кръчмарски ратай в едно затънтено градче. Щеше да е чудо, ако беше научен как да разпознае една знатна лейди и да я удостои с приоритета, който заслужава.