Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Спри, спри — помоли го татко ми, — или коремът ми ще се пръсне само като те слушам. Какво да поръчаме? — обърна се към Ридъл и мен. Усмихваше се и с цялото си сърце благодарих на веселото момче за това.

Избрах си телешка супа, хляб и масло, Ридъл и баща ми също. Никой не проговори, докато чакахме, но мълчанието ни не беше неловко. Беше по-скоро предпазливо. Беше по-добре да оставим пространството празно от думи, отколкото да изберем погрешните. Когато храната дойде, беше точно толкова добра, колкото беше казало момчето. Хранехме се и мълчанието някак си направи нещата между Ридъл и татко ми по-добри. Огънят на голямата камина мяташе искри и пращеше. Вратата се отваряше и затваряше, хората идваха и си отиваха, а разговорите ми напомняха за бръмчащи в кошер пчели. Не бях знаела, че един мразовит ден и купуване на неща, и гледането как баща ми се застъпва за едно куче, може да ме накара толкова да огладнея. Когато вече можех почти да видя дъното на купата си, намерих думите, които ми трябваха.

— Благодаря, тате. За това, което направи. Беше добро.

Той ме погледна и заговори предпазливо.

— Това се очаква да правят бащите. Трябва да взимаме на децата си каквото им трябва. Ботуши и шалове, да, но гривни и жълъди също, когато можем.

Не искаше да си спомня какво бе направил на градския площад. Но трябваше да го накарам да разбере, че разбирам.

— Да. Бащите правят това. А някои влизат сред тълпата и спасяват едно нещастно куче от бавна смърт. И пращат кутрета и магаре на безопасно място. — Обърнах се да погледна Ридъл. Беше трудно. Никога не го бях гледала право в очите. Но сега го направих. — Напомни на сестра ми, че нашият татко е много смел човек. Кажи ѝ, че аз също се уча да съм смела.

Ридъл ме гледаше в очите. Опитах се и аз, но не можах да издържа за дълго. Наведох поглед към купата си и вдигнах лъжицата си все едно все още съм много гладна. Знаех, че татко и Ридъл се споглеждат над наведената ми глава.

Колко често човек знае, без никакво съмнение, че е постъпил добре? Не мисля, че се случва често в живота на когото и да е, а още по-рядко е ставало, докато е бил дете. Откакто бях станал родител, се бях съмнявал във всяко свое решение за всяко дете, за което бях отговорен, от Копривка до Хеп, и дори Предан. Със сигурност с Пчеличка като че ли залитах от едно пагубно действие към друго. Изобщо не бях искал да види тази моя страна, която бе видяла, докато убивах кучето. Измих кръвта от лицето и ръцете си с ледения сняг, но не можех да изчистя дълбокия срам, който изпитвах, докато вървяхме към кръчмата. А после детето ми вдигна очи към мен и ми благодари. Не само заяви, че разбира, но и се опита да заглади разрива ми с Ридъл. Думите ѝ не ме освободиха от чувството за вина; Ридъл беше прав. Напълно бях изключил, че мога да я изложа на опасност, когато ме заляха вълните на кучешката агония. Пълната вяра на старата кучка, че като направи точно каквото заповяда господарят ѝ най-сетне ще го задоволи, беше твърде голяма жестокост, за да я понеса. Трябваше ли да го понеса, за да защитя Пчеличка?

Тя явно не смяташе така. Следващия път ще съм по-разумен, обещах си. Помъчих се да измисля как другояче бих могъл да постъпя и не намерих отговори. Но този път поне дъщеря ми като че ли не беше пострадала от моето безразсъдство.

Храната беше добра, краткият ми сблъсък с Ридъл като че ли се беше уталожил и дъщеря ми искаше да е точно там, където беше. Зад нас вратата на гостилницата се отваряше и затваряше редовно като мях, който бълваше вътре гладни хора. Изведнъж двама от тях се оказаха Шън и Фицбдителен. Младежът носеше цял куп пакети. Спря и ги остави внимателно на пода до масата ни, след което двамата безцеремонно се настаниха при нас в двата края на пейката.

— Харесах едни зелени чорапи, които наистина трябва да имам за Зимния празник. Ще празнуваме във Върбов лес, нали? Разбира се, че трябва да празнуваме и ще има танци! Има много менестрели в градчето и съм сигурна, че можете да наемете няколко да дойдат във Върбов лес. Но първо, преди да ги намерим, трябва да ида да купя чорапите. Сигурна съм, че ще ми заемете парите, лорд Сенч ще е доволен от това! — заяви на един дъх Шън.