Робин Хоб - Убиецът на Шута

А след това Ридъл се обърна и тръгна назад на дълги крачки.

— Да се махаме, Фиц! — извика с нисък и груб глас, толкова твърдо, все едно заповядваше на куче. Но никоя команда не можеше да удържи Бащата Вълк. Той остана неподвижен още за миг и видях как раменете му се изгърбиха под зимното наметало, докато ножът на мъжа се вдигаше, падаше и се вдигаше кървав отново. Нищо повече не можех да видя, но тълпата зяпачи ревеше и крещеше, тъй че разбрах, че кучката продължава да стиска със зъби бичия нос.

— Само трите кутрета за продан! — извика мъжът. — Само трите, палета на кучка, която ще ме остави да я изкормя, но ще умре увиснала на зъбите си! Последен шанс за наддаване за тия кутрета!

Но не чакаше някой да предложи пари. Знаеше, че ще предлагат най-много след като им поднесе кървавата баня, за която жадуваха. Ридъл ме държеше и знаех, че хем копнее да ме отнесе надалече, хем се страхува да остави татко ми сам.

— Проклятие, къде са Шън и Фицбдителен, когато можеше да са по-полезни, отколкото досадни! — изръмжа Ридъл. Погледна ме с подивелите си тъмни очи. — Ако те оставя долу, ще стоиш… Не, като нищо може да те стъпчат. О, дете, какво ще ми каже сестра ти?!

И тогава баща ми изведнъж се хвърли напред все едно веригата, която го беше задържала, се откъсна, и Ридъл се втурна след него, опитваше се да го хване за наметалото и да го спре. Окървавеният нож на мъжа се вдигна; видях го над главите на зяпачите, докато Ридъл си пробиваше път с блъскане и ругатни през тълпата.

Пред нас някой извика ядосано, когато баща ми го събори настрани, за да мине покрай него. Ножът на мъжа падна и тълпата изрева дълбоко и гърлено.

— Това ли е кръвта, която сънувах? — попитах Ридъл, но той не ме чу. Нещо закръжи безумно около мен. Усещанията от полудялата за кръв тълпа бяха като миризми, които не можех да махна от ноздрите си. Чувствах, че ще ме откъснат от тялото ми. Ридъл ме държеше с една ръка, а с другата, изпъната напред, си пробиваше път след баща ми.

Разбрах когато баща ми стигна до колача на кучето. Чух силен пукот все едно кост се удари в кост и след това тълпата изрева с друг тон. Ридъл си проби път с рамо и видях баща ми: държеше мъжа вдигнат високо. С лявата си ръка баща ми го стискаше за гърлото. Дясната беше изтеглена назад и видях как се изстреля напред като стрела, пусната от лък. Юмрукът му удари лицето на мъжа и го разби с един удар. След това баща ми го запокити настрана, хвърли го в тълпата с пукот като вълк, прекършил врата на заек. Никога не бях предполагала колко силен е баща ми.

Ридъл се опита да притисне лицето ми в рамото си, но аз се извих, за да гледам. Кучката все още висеше от носа на бика, но червата ѝ се люшкаха на ленти сиво, бяло и червено, които димяха в зимния въздух. Баща ми измъкна нож. Хвана я през врата и ѝ преряза гърлото. Щом сърцето ѝ изпомпа последните капки живот и челюстите ѝ се отпуснаха, пусна тялото ѝ на земята. Не проговори, но чух как ѝ обеща кутретата ѝ да имат по-милостив живот от нейния. Не моите кутрета , каза му тя. А след това му каза: Никога не съм знаела, че има господари като теб , удивена неописуемо, че такъв човек може да съществува.

След това си отиде. Остана само главата на мъртвия бик, увиснала от дъба, чудовищно украшение за Зимния празник, и колачът на кучета, който се търкаляше по кървавата земя, стискаше лицето си, храчеше кръв и ръсеше ругатни. Окървавеното нещо в ръцете на татко ми вече не беше куче. Баща ми пусна тялото да падне и се изправи бавно. Кръгът от мъже се разшири. Отстъпваха назад от баща ми и черния поглед в очите му. Той отиде до мъжа на земята, вдигна крака си, стъпи на гърдите му и го натисна към земята. Колачът спря да скимти и затихна. Погледна нагоре към баща ми все едно, че гледаше самата Смърт.

Баща ми не каза нищо. Когато тишината се проточи, мъжът на земята вдигна ръцете си от премазания си нос.

— Нямаше право… — почна той.

Баща ми бръкна в кесията си и хвърли една монета на гърдите му. Беше голяма, нерязан сребърник. Гласът му прозвуча като съсъка на изваден меч:

— За кутретата. — Погледна ги, а после — жалкото кокалесто същество, впрегнато в колата. — И колата с магарето. — Кръгът от зяпачи затихна. Той ги огледа бавно и посочи един младок, пораснал висок като мъж. — Ти. Джеръби. Караш колата с тези кутрета до Върбов лес. Отиваш в конюшните и ги даваш на един, дето му викат Ловеца. После иди при иконома Ревъл и му кажи да ти даде два сребърни къса.

Момчето ахна. Два сребърни къса за малка следобедна работа?