Робин Хоб - Убиецът на Шута

Някакви мъже стояха и пееха и гласовете им се сливаха в падащия сняг. Един дебел мъж седеше в малкото пространство между сградите, обкръжен от толкова ярка светлина, че повечето хора едва можеха да я понесат и извръщаха погледи от него, докато минаваха. Видях един мъж, който жонглираше с картофи, и едно момиче с три дресирани врани, които правеха фокуси с пръстени. В една уличка между сградите амбициозен кукловод и чираците му вдигаха навес за представление. Минахме покрай трима музиканти със зачервени бузи и още по-зачервени носове, които свиреха с гайди под заслона на едно от вечнозелените дървета. Снегът заваля не на шега, на големи пухкави парцали. Засипа раменете на татко ми. Трима просяци изкуцукаха покрай нас, изглеждаха ужасно окаяно. Ридъл им даде по медник и те му пожелаха всичко най-добро с пресипнали от студа гласове. Загледах се след тях, а после погледът ми бе привлечен от един жалък самотен просяк, приютил се на прага на дюкян за чай и подправки. Свих се и потреперих от слепия му поглед.

— Студено ли ти е? — попита ме татко ми. Осъзнах, че сме спрели и че ме пита за втори път. Студено ли ми беше? Пресегнах се за думи.

— Студ иде от сърцето, на вълни от червена кръв — чух се да казвам.

И ми беше студено. Погледнах пръстите си. Бяха бели. Бели като очите на просяка. Той ли ги беше погледнал и направил бели? Не. Не можеше да ме види, ако аз не гледах към него. Погледнах към татко си. Той като че ли се отдръпна от мен, без да се движи. Всичко се беше отдръпнало от мен. Защо? Опасност ли бях за тях? Посегнах към ръката на татко ми. Той посегна за моята, но не мисля, че се докоснахме. Усетих очите на Ридъл върху себе си, но не можех да срещна погледа му. Гледаше към мен, но аз не бях там, където гледаше. Отмина време, кратко или дълго, а след това изведнъж, с един тласък, светът отново се събуди. Чух звуците на пазара, помирисах коня и колата, които се изтътриха покрай нас по улицата. Стиснах здраво пръстите на татко ми.

Той заговори припряно, сякаш за да ни разсее.

— Просто ѝ е студено. Нищо повече. Трябва да идем до дюкяна на обущаря и да ѝ вземем ботуши! А после, Пчеличке, хайде да ти купим топъл шал и да си го увиеш. Ридъл, трябва ли скоро да тръгваш?

— Мисля да поостана още малко — отвърна той тихо. — Може би ще пренощувам в хана. Снегът се сгъсти; не е най-доброто време да тръгва човек на път.

— Къде ли отидоха Шън и Фицбдителен.

Баща ми се заозърта, сякаш притеснен. Помислих си, че се надява Ридъл да предложи да ги намери. Беше разтревожен за мен и искаше да останем сами. Ридъл обаче не се хвана на въдицата.

— Ония двамата ми се сториха достатъчно доволни от компанията си. Може би трябва да заведем Пчеличка някъде и да ѝ вземем нещо топло за пиене.

— След обущаря — отвърна упорито баща ми. Внезапно се наведе и ме вдигна.

— Тате? — възразих и се помъчих да се отскубна.

— Моите крака са по-дълги. А ботушите ти пропускат. Остави ме да те понося, докато стигнем обущарския дюкян. — Задържа ме плътно до гърдите си и още по-плътно до мислите си. Минахме покрай един човек, облегнал се на ъгъла на сграда. Погледна ме и в очите му всичко беше не както трябва. Дебелият мъж в уличката близо до него посочи към мен и се усмихна. Искряща мъгла се надигна около него. Хората, минаващи покрай входа на уличката, забавиха и гледаха озадачено. После забързаха. Сгуших се в татко ми, затворих очи, за да спра светлината и мъглата, а Бащата Вълк му изръмжа. Три стъпки по-късно отворих очи и погледнах назад. Не можах да ги видя.

А на следващия ъгъл беше обущарският дюкян. Татко ми ме смъкна долу. Изтупахме снега от ботушите си и от дрехите си, преди да влезем. Дюкянът миришеше приятно на кожа и масло, а в камината на обущаря пращеше буен огън. Обущарят беше жилав дребен мъж, казваше се Пейсър. Познаваше ме от бебе и не знаеше колко съм се променила оттогава, а беше направил обувките ми да прилягат на странно малките ми ходила. Сега възкликна отчаяно, като видя колко съм ги надраснала. Сложи ме да седна пред огъня и смъкна ботушите ми преди да съм посегнала към тях. Измери стъпалата ми с връв и с топлите си ръце и ми обеща нови ботуши и обувки до два дни — чиракът му щял да ги достави във Върбов лес.

Не ми позволи да си обуя отново старите ботуши, а ми подари един чифт, свали го от лавиците си. Бяха ми големи, но той натъпка носовете им с вълна и ме увери, че ще ми служат по-добре от старите, които се цепеха по шевовете.

— Ще ме е срам да те пусна навън в снега с тези стари ботуши. Сигурен съм, че с тези ще се чувстваш по-добре — каза ми.