Робин Хоб - Убиецът на Шута

Погледнах ги и се помъчих да намеря думи.

— Чувствам се по-висока като виждам, че краката ми изглеждат по-големи — казах. Татко ми и Ридъл се засмяха все едно съм казала най-умното нещо на света.

После отново излязохме в снега, а на следващата врата се пъхнахме в дюкян за вълна, където видях кълбета прежда, боядисани във всички цветове, които можех да си представя. Докато минавах покрай лавиците, докосвах леко всеки цвят и се усмихвах на себе си; видях, че Ридъл намери зелени ръкавици и качулка в същия цвят. Докато плащаше и помоли да му ги увият, татко ми избра дебел вълнен шал в яркочервено и меко сиво. Стъписах се, когато ме загърна с него. Беше ми голям, покриваше раменете ми дори когато го придърпах да покрие главата ми. Но беше толкова топло, не просто от вълната, а от това, че помисли за мен преди изобщо да съм помолила за такова нещо.

Тогава се сетих, че трябваше да извадя списъка на Ревъл с нещата, които смяташе, че ще му трябват, но баща ми изглеждаше толкова доволен да намира и купува неща, че не исках да го спра. Излизахме навън в оживените улици и влизахме във всевъзможни малки дюкянчета.

После видях мъжа с колата с кутрета. Мършаво магаре теглеше двуколката през многолюдната улица, а една стара сиво-кафява кучка подтичваше угрижено след нея, защото кутретата ѝ стърчаха в колата с предните им лапи на ритлата, джафкаха и скимтяха към нея. Кльощав мъж с рижи бакенбарди караше малката кола и накара магарето да подкара право към един от дъбовете на централния площад на тържището. Изправи се на капрата и за моя изненада преметна въже през един от ниските голи клони на дъба.

— Какво прави той, тате? — попитах и баща ми и Ридъл спряха и се обърнаха да видят.

— Тези кутрета — извика мъжът, щом хвана спускащия се край на въжето, — са най-добрите булдози, които човек може да има. Всички знаят, че едно кутре взима сърцето си от майка си, а тази моя стара кучка е най-сърцатата кучка на света. Стара е вече и не е много за гледане, но има сърце. Мисля, че това ѝ е последното кучило! Тъй че, ако искате куче, което ще се опълчи на бик, куче, което ще впие зъби в крака на крадец или в бича муцуна и няма да пусне, докато не му кажеш, сега е времето да вземете едно от тези кутрета!

Зяпнах кафяво-белите кученца в колата. Ушите им бяха поръбени с червено. Отрязани, осъзнах. Някой им беше скъсил ушите. Едно от кутретата изведнъж се обърна като ухапано от бълха, но знаех какво прави. Облизваше отрязаното пънче от доскорошната си опашка. Старата кучка имаше само опърпани парчета за уши и бучка, останала от опашката. Мъжът издърпа въжето, докато говореше, и за мое изумление едно одеяло в колата потрепери и след това изпод него изникна кървава бича глава. Мъжът беше вързал въжето около рогата на бика и тя висеше с носа надолу, отсечен врат, от който се влачеха белите цеви на гърлото му. Дръпна я нависоко, докато се изравни с него. После затегна въжето и бутна главата, за да се люшне. Трябва да беше правил това и преди, защото старата кучка впи очи в нея.

Беше пребито старо същество, с бяло около муцуната, провиснали бозки и разпрани уши. Впи плувналите си в червено очи в полюшващата се бича глава и по тялото ѝ пробяга тръпка. Наоколо се събираха хора. Някой извика нещо от вратата на кръчмата и миг след това цял куп мъже се изсипа навън.

— Дръж, кучко! — извика мъжът и старото куче се втурна напред. Със страхотен скок вкопчи зъби в носа на бика и увисна. Мъжете най-близо до колата зареваха одобрително. Някой затича напред и бутна силно люшкащата се глава. Отсечената глава и кучето се залюляха заедно. Мъжът в колата извика: — Нищо няма да наруши хватката ѝ! Мачкана е и тъпкана, но никога не пуска! Взимай кутре от нея веднага! — Тълпата около колата нарастваше, за мое раздразнение.

— Не мога да виждам — оплаках се на баща ми. — Може ли да се приближим?

— Не — отсече Ридъл. Вдигнах очи и видях, че лицето му е потъмняло от гняв. Обърнах се към татко — и изведнъж до мен стоеше Бащата Вълк. Нямам предвид, че имаше муцуна и косми по лицето, а че очите му бяха подивели от ярост. Ридъл ме вдигна, за да ме отнесе назад, но с това ми отвори гледка. Коларят беше издърпал голям нож изпод палтото си. Пристъпи напред и сграбчи старата кучка за врата. Тя изръмжа силно, но не пусна. Той се ухили на тълпата, а след това с рязък замах сряза едно от ушите ѝ. Ръмженето стана бясно, но тя пак не пусна хватката си. Алена кръв потече по хълбоците ѝ и разтопи снега в дъжд от червени капки.