Робин Хоб - Убиецът на Шута

Исках да ѝ отвърна с нещо заядливо, но тя се обърна и се прибра в дюкяна си, като на влизане подвикна:

— Хени? Хени, оня просяк още клечи на вратата! Няма ли най-после да го набиеш!

Трополящият фургон беше отминал.

— Елате с мен — казах. Миришеше много лошо. Не исках да го докосвам. Но знаех, че баща ми не би го оставил тук, на милостта на жената с подправките. Време беше да започна да се държа като дъщеря на баща си.

— Ще ви водя — казах му. — Сега стъпете. Така.

Беше бавна работа. Макар да беше стиснал тоягата с две ръце, едва можеше да стои. Направи две малки крачки, премести тоягата по-напред и направи още две. Докато го превеждах през улицата и по-далече от вратата на дюкяна, внезапно осъзнах, че не знам къде да го заведа. Пред вратата на дюкяна поне беше заслонен от вятъра. От двете ни страни вратите на дюкяните бяха оживени от влизащи и излизащи клиенти. Пред нас беше само градската мера. Закуцукахме бавно към нея. Никой не се беше върнал на мястото, където бе умряло кучето. Някой го беше отнесъл, както и бичата глава, и както бе помолил баща ми, бяха пръснали там чист сняг, но кръвта се беше просмукала през него. Розов сняг, почти красив, ако човек не знае от какво е. Не знам защо поведох просяка натам, освен че нямаше хора. Платнището, което бе покривало бичата глава, беше на земята под дървото. Навярно можеше да седне на него.

Погледнах към вратата на гостилницата. Знаех, че ако не се върна скоро, татко или Ридъл ще тръгнат да ме търсят. Може би заедно.

Или пък нямаше. Шън беше там, а тя бе напълно способна да държи и двамата заети дотолкова, че да забравят за мен. Гадно чувство изпълни сърцето ми. Ревност. Най-сетне му намерих вярното име. Бях ревнива.

Ревността засили желанието ми да помогна на слепия просяк. Нямаше да се върна. Щеше да им се наложи да дойдат да ме намерят и щяха да видят, че мога да съм също толкова смела и добра като баща ми. С това, че помагам на просяк, който никой друг нямаше да докосне.

Някакъв мъж до една кола ни гледаше с неприязън. Явно искаше да минем по-надалече от него.

— Дай ми ръка — казах на просяка. — Ще ти помогна.

Той се поколеба — знаеше колко е противен. След това обаче умората му надделя.

— Прекалено си добра — каза почти с тъга и протегна костеливата си ръка. Хванах я. Той леко залитна. Бях по-ниска, отколкото бе очаквал. Мръсните му пръсти стиснаха ръката ми под лакътя.

Светът се завъртя около нас. В небето се появи дъга. Имало беше мъгла, през която бях гледала през целия си живот. Сега се вдигна все едно я беше отвял радостен вятър. Гледах с благоговение тази красота, която разтвори сърцето ми широко. Всички те, намръщеният мъж до колата, момичето с венец от зеленика, което целуваше момче зад едно дърво, ханджийската котка под стряхата, старецът, който се пазареше за плъстена шапка, всички те изригнаха в блестящи цветове, каквито никога не си бях представяла, че съществуват. Недостатъците им бяха надмогнати от потенциала за красота у всеки от тях. Ахнах, а просякът заплака.

— Мога да виждам! — извика той. — Зрението ми се върна. Мога да виждам! О, моя светлина, мое слънце, откъде дойдохте? Къде бяхте?

Притисна ме до гърдите си и ме прегърна, и бях радостна от това. Красотата и възможността за един великолепен свят, който разцъфна наоколо, струеше от него през мен. Така, точно така трябваше да бъде. Не в малки проблясъци, не като несвързани сънища. Накъдето и да погледнех, възможностите се умножаваха. Това ми напомни за първия път, когато татко ми ме беше вдигнал на рамото си и изведнъж осъзнах колко по-надалече мога да виждам от неговата височина. Но сега виждах не просто от по-добра позиция, не просто по-надалече, а към всички времена. Беше утешително да се задържа безопасно сред този вихрещ се въртоп. Не се побоях да позволя зрението ми да проследи безбройните нишки. Една задържа вниманието ми. Целуващото се момиче щеше да се омъжи за онова момче, с венец от оранжеви цветя, и да му роди девет деца във ферма в една долина. Или не. Можеше да пофлиртува с него за известно време и да се омъжи за друг, но споменът ѝ за този момент щеше да добавя сладост към всеки пай, който изпечеше, и любовта, която бе познала, щеше да бъде споделена с пилците и котките, докато умре, бездетна, на седемдесет и две. Но не. Щяха да избягат заедно още тази нощ, и да легнат в гората, а на другия ден, по пътя към Бъкип, щяха да умрат, той от рана от стрела, а тя щеше да бъде насилена и хвърлена в крайпътен ров. А заради това по-големите ѝ братя щяха да се съберат и да станат Дъбовата гвардия. По време на патрулите си щяха да отнемат живота на петдесет и двама разбойници и да спасят над шестстотин пътници от болка и смърт. Бройките бяха ясни. Изведнъж всичко бе станало толкова просто. Трябваше само много леко да ги подтикна. Ако им се усмихнех, докато вървяха през селската мера, и им кажех: „Вие блестите от любов. Любовта не бива да чака. Избягайте тази нощ!“, щяха да ме видят като предвестник и да се вслушат в съвета ми. Болката му щеше да трае само един миг, а нейната — само часове. По-малко време, отколкото родилните ѝ мъки, за да роди първото си дете. Имах силата. Имах силата и избора. Можех да направя толкова много добро на света. Толкова много добро. Имаше толкова много възможности за избор, който можех да направя за доброто на света. Щях да започна с момичето с венеца от зеленика.