Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Трябва да кажа това преди да отидем да намерим Пчеличка. Фиц, не се получава. Всъщност е точно така, както се опасяваше Копривка. Ти си добър човек. И мой приятел. Надявам се да не забравиш, че съм твой приятел, докато казвам това. Ти не си добър… не си способен да бъдеш добър баща. Трябва да я взема в Бъкип с мен. Обещах на Копривка, че ще видя как вървят нещата. Тя не се доверяваше на себе си, за да вземе решение; боеше се, че е прекалено критична.

Потиснах внезапно пламналия си гняв.

— Ридъл. Не сега. И не тук. — По-късно щях да помисля над думите му и какво означават те. Смъкнах ръката му от рамото си. — Трябва да намеря Пчеличка. Много се забави.

Той ме хвана за ръкава и се наложи отново да се обърна към него.

— Точно така. Но преди да ти го изтъкна не го забеляза, нали? За втори път днес тя беше изложена на опасност.

Шън имаше лисичи уши. Подслушваше. Изпръхтя — нещо средно между отвращение и насмешка — и заговори така, че да чуя.

— А казва, че ти не си годен да учиш дъщеря му — подхвърли злобно към Фицбдителен.

За малко да се обърна към нея, но вълкът в сърцето ми скочи напред. Намери кутрето. Нищо друго няма значение.

Ридъл също я беше чул. Пусна ръкава ми и тръгна към вратата. Бях на две крачки зад него. Какви ли не мисли кръжаха в главата ми. Крайречни дъбове беше малко градче, но какви ли не хора щяха да се стекат тук за Зимния празник. Всякакви хора, склонни да си прекарат добре. А за някои от тях да си прекарат добре можеше да включва нараняването на малката ми дъщеря. Закачих ръба на една маса и двама мъже викнаха ядосано, понеже бирата им се разля. След това Шън бе толкова глупава да сграбчи ръкава ми. Беше тръгнала след мен, а Лант бързаше зад нея.

— Ридъл ще намери Пчеличка. Холдър Беджърлок, трябва да уредим нещата между нас веднъж завинаги.

Дръпнах се толкова рязко, че тя изписка и притисна ръката си до гърдите си.

— Удари ли те? — възкликна ужасено Фицбдителен.

Ридъл вече беше до вратата и изчакваше двама много едри гости да влязат, за да може да излезе. Надигна се на пръсти, погледна над раменете им и изрева:

— Не! Спри! Пусни я!

Блъсна двамата влизащи и изскочи навън. Изхвърчах след него и спрях. Къде беше отишъл Ридъл, какво беше видял? По снега кротко вървяха хора, едно куче клечеше и се чешеше, някакъв колар бе спрял фургона си пред хана. А зад фургона видях Ридъл — тичаше през стъписаните минувачи към дрипав просяк, който беше вдигнал малката ми дъщеря в костеливите си мръсни ръце и я бе притиснал до гърдите си. Устата му беше до ухото ѝ. Заклещена в прегръдката му, тя не се бореше. Беше много, много неподвижна, крачетата ѝ висяха, лицето ѝ бе извърнато към неговото, отпуснатите ѝ ръце бяха разперени, сякаш просеше нещо от небето.

Изпреварих Ридъл. Ножът някак се озова в ръката ми. Чух някакъв звук, рев като на звяр и рев в ушите ми. А после ръката ми беше около гърлото на просяка, дърпаше лицето му от лицето на дъщеря ми и докато извивах главата му назад със сгъвката на лакътя си, забих ножа под ребрата му, веднъж, два пъти, три пъти. Той изкрещя, пусна я и аз го повлякох назад със себе си, далече от детето ми и от сиво-червения шал, паднал в снега като откъсната роза.

Ридъл се озова при нас след миг, достатъчно разумен да грабне дъщеря ми от земята и да отстъпи назад с нея. Дясната му ръка я държеше до сърцето му, а лявата стискаше нож. Огледа се за друг враг или цел. После я погледна, направи две стъпки назад и извика:

— Тя е добре, Том. Малко е замаяна, но е добре. Няма кръв!

Едва тогава чух виковете на хората. Някои бягаха, други се трупаха около нас, като врани, възбудени от убийство. Все още държах просяка в ръцете си.

Погледнах лицето на човека, когото бях убил. Очите му бяха отворени, избледнели и слепи. Белези бяха нашарили лицето му, нанесени с нежност черти. Устата му бе извита като в усмивка. Ръката, която все още стискаше моята, беше като птичи крак от криви пръсти.

— Фиц — каза той тихо. — Ти ме уби. Но аз разбирам. Заслужавам го. Заслужавах по-лошо.

Дъхът му вонеше, устата му бе черна дупка. Но гласът му не се беше променил.

Светът се разтърси под краката ми. Залитнах назад и седнах в снега, с Шута в прегръдката ми. Осъзнах къде съм — под дъба, в кървавия сняг, където бях заклал кучето. Сега бях заклал Шута. Усещах топлата му кръв, която се стичаше по мен. Пуснах ножа и изграчих:

— Шуте…

Нямах дъх за повече думи.

Той заопипва слепешком и попита, с безгранична надежда: