Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Кой ти направи това? И защо? Къде си бил, Шуте, и как можа да позволиш да те сполети това? — А след това зададох най-големия въпрос, който ме беше измъчвал години и сега прозвуча по-силно от всякога в сърцето ми: — Защо не ме повика, не ми изпрати вест, не се пресегна към мен? Щях да дойда. Да, щях да дойда.

Почти не очаквах отговор. Можеше и да не губи кръв, но отровите, които бях пуснал да потекат в тялото му, пълзяха. Бях му отнел сила, за да затворя раните, които му бях нанесъл. Каквито и резерви да му бяха останали, трябваше да ги хвърли срещу отровите. Но той все пак се размърда и проговори.

— Онези, които ме обичаха… се опитаха да ме унищожат. — Слепите му очи се помръднаха, сякаш се опитваше да погледне в моите. — А ти успя, където те се провалиха. Но разбирам, Фиц. Разбирам. Заслужих го.

Замълча. Думите му нямаха смисъл за мен.

— Не исках да те нараня. Никога не бих те наранил. Взех те за… Помислих, че искаш да я нараниш! Шуте, съжалявам. Толкова съжалявам! Но кой те измъчи така, кой те прекърши? — Премислих малкото, което знаех. — Школата, която те е отгледала? Те ли ти направиха това?

Гледах лекото повдигане и спадане на гърдите му и се укорих, че питам.

— Не е нужно да отговаряш. Не сега. Изчакай докато те изцерим.

Стига да можехме. Ръката ми бе на дрипавата му риза. Усетих ребрата под нея, възлести от стари счупвания, лошо зараснали. Как можеше да е жив? Как можеше да е дошъл толкова далече, сляп и сам, и сакат? Да търси сина си? Трябваше да се опитам много, много по-упорито да намеря момчето, щом нуждата на Шута от него бе толкова голяма. Само да бях знаел, да бях имал податка някаква за отчаяното състояние, в което беше. Бях го провалил. Но щях да му помогна. Щях.

— Срам — издиша той една-едничка дума.

Наведох глава, помислил, че е прочел мислите ми и ме укорява. Той заговори отново, много тихо.

— Защо не потърсих помощта ти. В началото. Бях засрамен. Твърде засрамен, за да помоля за помощ. След всичко, което направих. На теб. Твърде често те потапях в болка. — Сивият му език понечи да овлажни белещите се устни. Отворих уста да заговоря, но той стисна ръката ми по-здраво. Събираше сила. Замълчах.

— Колко често гледах как капанът се затваря около теб! Наистина ли трябваше да е толкова ужасно за теб? Опитах ли се достатъчно упорито да намеря друга пътека през времето? Или просто те използвах?

Дъхът му се изчерпа. Мълчах. Беше ме използвал. Беше ми го признавал неведнъж. Можеше ли да е променил пътеката на живота ми? Знаех, че много често една-две думи от него ме бяха карали да преосмисля действията си. Помнех добре как ме беше предупредил за Гален и дори ме бе посъветвал да се откажа от обучението си в Умението. А ако бях го направил? Нямаше да го има онзи бой, който едва не ме ослепи и ме остави с пулсиращо главоболие за години. Но кога щях да съм научил Умението? Знаеше ли той такива неща? Знаеше ли къде би ме отвела всяка поета пътека в живота ми?

Той изохка, после продължи:

— Когато дойде моето време за мъчение, за болка… Как можех да те повикам да ме спасиш от нея, след като не бях те спасил или отклонил от твоята? — Думите бяха накъсани от кашляне и немощни. Вдигнах ръката си от гърдите му. Не можех да понеса усещането какво усилие му струва да си поеме дъх.

— Ти… не бива изобщо да го чувстваш така, Шуте. Никога. Никога не съм го виждал така.

— Аз го видях. В края. — Отново изохка. — Когато научих на свой гръб онова, което бях поискал от теб. Как минута нанесена с умисъл болка се превръща във вечност. — Закашля се отново.

Наведох лице към неговото и заговорих много тихо:

— Беше отдавна. И е много късно да се извиняваш. Ако е имало нужда от прошка, дадена е отдавна. Не че съм смятал, че има нещо, което е трябвало да прощавам. Сега мълчи. Пази си силата. Ще ти трябва за пътуването ни.

Имаше ли достатъчно сила, за да преживее преминаване през стълб? Можех ли да го пренеса, след като не бе свързан с мен с Умението? Но бях успял да проникна в тялото му. Със сигурност това означаваше, между нас че все още има някаква връзка. Безполезно беше да се чудя. Знаех, че няма да оцелее, ако не го занеса в Бъкип още тази вечер. Така че щях да поема риска. Щяхме да минем заедно през стълба и ако…

— Заминаваш ли? — прошепна Пчеличка.

— За малко. Да отнеса приятеля си на лечител. — А ако не се върнех? Ако никой от нас не оцелееше, какво щеше да стане с нея? Не можех да мисля за това и не можех да не мисля за това. Все пак знаех, че трябва да опитам. Не изпитвах никакви угризения от това, че ще рискувам живота си за Шута. Но нейното бъдеще? Заговорих малко по-високо. — Шън и Фицбдителен ще те върнат във Върбов лес и ще се грижат за теб докато си дойда.