Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Не е той, нали? — каза умолително. — Не е Шутът!

Той леко се размърда, а когато отвори незрящите си очи, тя потръпна. Шутът заговори накъсано.

— Да можеше Нощни очи… да е тук да… гарантира за мен. Моя кралице.

— Не кралица вече. О, Шуте…

В гласа му прозвуча старата насмешка:

— Моя кралица, все още. А аз съм все още… шут.

Тя седна изящно на ниското столче от другата страна на леглото. Не ме погледна, а започна грижливо да навива нагоре пищните ръкави на роклята си.

— Какво стана с тях? — попита ме строго. Взе чиста кърпа, топна я във водата и без никакъв знак за отвращение започна да го мие. Един отдавна погребан спомен се съживи в ума ми. Кралица Кетрикен измива телата на убити Претопени, прави ги отново наши и ги възстановява преди да бъдат погребани. Никога не се беше колебала.

Заговорих тихо.

— Малко знам какво е сполетяло Шута. Очевидно е бил изтезаван и е изминал дълъг път, за да ни намери. Ридъл пострада заради мен. Бях припрян и разтревожен и използвах силата му, за да пренеса Шута през стълбовете. Не бях извличал от нечия сила в такава ситуация. Вероятно съм извлякъл прекалено много и мога само да се надявам, че не съм му нанесъл трайни увреждания.

— Моя вина — отрони Шутът.

— Не, моя е. Как би могла изобщо да е твоя? — отвърнах почти грубо.

— Силата. От него. През теб. До мен. — Пое си дъх. — Трябваше да съм мъртъв. Не съм. Чувствам се по-силен, отколкото съм бил от месеци, въпреки… случилото се днес. Ти ми даде част от неговия живот.

В това имаше смисъл. Ридъл не само ми беше дал сила да пренеса Шута през стълба, но и ми беше позволил да взема живот от него, за да дам сила на Шута. Благодарността ми се бореше със срама. Обърнах се към Ридъл. Не гледаше към мен. Копривка седеше на ниското столче до леглото му и държеше ръцете му. Възможно ли беше изобщо да мога да изплатя някак този дълг? Едва ли.

Обърнах се отново към Шута. Беше сляп. Не можеше да види, че Кетрикен се труди грижливо да почисти разкривените пръсти на ръцете му — сълзи се стичаха по страните ѝ, — онези ловки ръце с дългите пръсти, които жонглираха с дървени топки или ивици коприна, караха да се появи монета, кривяха се в обиден жест или махаха изразително да илюстрират някоя приказка, която разказваше.

— Не е твоя вината — каза тихо Кетрикен. — Подозирам, че Ридъл е знаел какво дава. Той е отдаващ човек. — Дълго мълчание. — Заслужава това, което е спечелил. — Нямаше нужда да обяснява какво има предвид. Само въздъхна. — Имаш нужда от гореща баня, Шуте. Интимността все още ли е твоя мания?

От устата му излезе немощен звук, който можеше да е смях.

— Изтезанието оголва човек от всякаква интимност. Болката може да те накара да пищиш или да се молиш, или да се подмокриш. Никаква интимност няма, когато враговете ти те притежават и нямат никакво угризение, никакво човешко угризение изобщо за това, което ще ти причинят. Тъй че, между приятели, да. Интимността все още е мания. И дар от тях. Възстановяване на мъничко от достойнството, което имах някога. — Беше дълга реч и завърши с хриптене.

Кетрикен не възрази, нито го попита дали може да се изкъпе сам. Просто попита:

— Къде би искал да те сложа? В старите покои на лорд Златен? В спалнята от детството на Фиц? В старата бърлога на Сенч?

— Празни ли са всички тези стаи? — попитах изненадано.

Тя ме погледна строго.

— За него ще ги опразним. — Сложи нежно ръка на рамото му. — Той ме заведе до Планините. Жива. Никога няма да забравя това.

Той вдигна разкривената си ръка и я сложи върху нейната.

— Ще избера дискретност. Каквато рядко имах преди. Бих искал тишина, за да се възстановя, ако е възможно. В бърлогата на Сенч. И да не ме знаят нито като лорд Златен, нито като Шута. — Извъртя мътните си очи и попита: — На храна ли ми мирише?

Наистина миришеше на вкусно. Чирачката лечителка се връщаше с увито в кърпа гърне с капак. Капакът потропваше, докато тя вървеше, и миризма на телешко изпълни помещението. Зад нея бързаше момче от кухните с купи, лъжици и кошница с хлебчета. Тя се спря до леглото на Ридъл, за да му поднесе, и с облекчение видях, че се е възстановил достатъчно, за да седне. Той погледна покрай Копривка, срещна погледа ми и ми се усмихна криво. Незаслужено опрощение. Кимнах му бавно; вярвах, че ще разбере.

Знаех, че ще е по-трудно да спечеля прошката на Копривка.

Младата жена дойде и напълни купа за Шута.

— Можеш ли да седнеш и да ядеш? — попитах го.

— Това вероятно е единственото, което ще опитам да направя — изхъхри той и след като с Кетрикен го повдигнахме и подложихме под гърба му възглавници, добави: — По-корав съм, отколкото мислиш, Фиц. Умирам, да, но ще се боря докато мога.