Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Можеш ли да намериш кърпите и халата?

— Ще се справя — отвърна ми късо.

Довършил бях четенето на третия ръкопис и се мъчех да остана буден, когато го чух да казва:

— Обърках се. Къде си?

— Ей тука. На старото легло на Сенч.

Макар и изкъпан току-що и с чисти дрехи, той все още изглеждаше ужасно. Стоеше прав, старият син халат висеше на него като отпуснато платно на изоставен кораб. Вкопчи се в облегалката на стола. Малкото коса, която му бе останала, бе полепнала по темето му, натежала от вода; едва стигаше до ушите му. Слепите му очи бяха като две ужасни дупки на мършавото му лице. Гърдите му хриптяха. Станах, хванах го за ръката и го поведох към леглото.

— Сит, чист и стоплен. Нови дрехи. Меко легло. Ако не бях толкова уморен, щях да заплача благодарно.

— По-добре спи.

Той седна на ръба на леглото. Дланите му потупаха чистите чаршафи, преместиха се на дебелата възглавница. Беше усилие за него да вдигне краката си на леглото. Когато се отпусна на възглавницата, не изчаках, а го завих все едно беше Пчеличка. Ръцете му стиснаха края на завивката.

— Ще останеш ли тук през нощта? — Беше повече въпрос, отколкото молба.

— Ако желаеш.

— Да. Ако нямаш нищо против.

Погледнах го хладнокръвно. Без мръсотията белезите по лицето му изпъкваха още повече.

— Нямам — казах тихо.

Той затвори забулените си със сиво очи.

— Помниш ли… веднъж те помолих да останеш до мен през нощта.

— В палатката на Праотеца. На Аслевял.

Помнех. Двамата замълчахме, а след това тишината се проточи още. Помислих, че е заспал. Изведнъж се почувствах капнал от умора. Заобиколих от другата страна на леглото, седнах на ръба и след това легнах до него, толкова внимателно, все едно беше бебето Пчеличка. Мислите ми се отнесоха към нея. Какъв ден ѝ бях дал! Щеше ли да спи добре тази нощ, или щеше да се бори с кошмари? Щеше ли да остане в леглото си, или щеше да се измъкне и да се скрие зад стената на кабинета ми? Странното ми дребосъче. Трябваше да се грижа за нея по-добре. Исках го, с всяка капка кръв на сърцето си, исках го, но като че ли разни неща винаги пречеха. И ето ме тук, на дни разстояние от нея, доверил я на грижите на човек, когото едва познавах. И го бях обидил.

— Никакви въпроси? — попита Шутът от сумрака на стаята.

Той беше този, който трябваше да има въпроси, помислих си. Като започне със: „Защо ме прониза?“

— Мислех, че си заспал.

— След малко. — Каза го с тежка въздишка. — Толкова вяра имаш в мен, Фиц. Години минават, връщам се в живота ти, и ти ме убиваш. А после ме спасяваш.

Не исках да говорим как го бях намушкал с ножа.

— Пратеникът ти стигна до мен.

— Кой?

— Едно светлокожо момиче.

Помълча, а след това заговори с глас, изпълнен с тъга.

— Пратих седем двойки пратеници до теб. Осем години ти ги пращах. И само един е стигнал?

Седем двойки. От четиринайсет пратеници само един беше стигнал до мен. Може би двама. Заля ме страх. От какво беше избягал… и то все още ли го преследваше?

— Умря скоро след като стигна до мен. Онези, които я гонеха, я бяха простреляли с някакъв паразит и тварите я изяждаха отвътре.

Той помълча дълго, после каза:

— Те обичат такива неща. Бавна болка, която неизбежно се влошава. Обичат, когато онези, които измъчват, се надяват да умрат и молят за смърт.

— Кой обича това? — попитах тихо.

— Слугите. — Всякакъв живот си бе отишъл от гласа му.

— Слугите?

— Били са слуги. Когато Белите са съществували, техните предци са им служели. На Белите. Пророческия народ. Моите предци.

— Ти си Бял.

Малко имаше написано за тях и онова, което знаех, го бях научил главно от Шута. Някога те живеели редом и сред човечеството. Дълголетни и надарени с пророческа дарба, със способността да виждат всяко възможно бъдеще. След като се смесили с хората, изгубили уникалните си особености, но на всеки няколко поколения се раждаше по един. Истински Бял, като Шута, беше рядкост.

Той изсумтя скептично.

— Така са искали да вярваш. И аз. Истината, Фиц, е, че съм същество с достатъчно Бяла кръв в мен, за да се прояви почти пълно. — Пое си дълбоко дъх, сякаш искаше да каже повече, но вместо това въздъхна дълбоко.

Бях объркан.

— Не ми каза това преди години.

Той обърна главата си на възглавницата все едно можеше да ме погледне.

— Не това вярвах преди години. Не те излъгах, Фиц, повторих ти лъжата, която ми беше казвана, лъжата, в която вярвах през целия си живот.

Казах си, че бездруго така и не го бях повярвал. Но също така трябваше да го попитам: