Робин Хоб - Убиецът на Шута

Той се изкашля и продължи напрегнато:

— Все пак някои ми останаха верни. От време на време ми пращаха съобщения, за да ме уведомят, че други двама са избягали и са се отправили да предупредят приятелите ми. Исках да им кажа да спрат, но нямаше как да отговоря на съобщенията им. А Слугите се заеха с мен сериозно. Времена на болка, следвани от периоди на изолация. Глад, студ, неумолимата светлина и горещина на слънцето, а после — такова хитроумно изтезание…

Спря. Знаех, че разказът му не е свършил, но си помислих, че ми е казал толкова, колкото може да понесе да разкаже сега. Седях и гледах огъня. Нямаше прозорци в тази стая, но чувах далечния вой на вятъра през комина и знаех, че бурята се е усилила.

Шутът зашепна. Едва долавях думите му във воя на вятъра.

— … повярвах им. Той съществуваше, някъде. Спряха да ми задават въпроси за него, но продължаваха да ме измъчват. Когато спряха… Подозирах, че са го намерили. Не знаех дали ще го запазят и използват, или ще го унищожат, за да му попречат да променя света. Каквото и да направеха с него, никога нямаше да ми го кажат. Странно. Преди толкова много години ти пратих вест да намериш сина ми. И един от тези пратеници е успял. Твърде късно, за да спасим сина ми. Твърде късно, с години. — Гласът му заглъхваше, изцеден от сила и сънен.

Заговорих тихо, понеже не исках да го будя, ако е заспал, но бях твърде любопитен, за да сдържа въпроса си.

— Преди години ти си се предал? На пратеничката са ѝ трябвали години, за да стигне до мен?

— Години — отрони той уморено. — Преди години, когато все още имах надежда. Когато все още вярвах, че на Слугите може да се покаже по-добър път. Ако можех първо да стигна до момчето… — Гласът му заглъхна. Загледах се в пламъците и Пчеличка се върна в мислите ми. Вероятно вече спеше в леглото си. Някъде утре следобед, стига гълъбите да летяха бързо, Ревъл щеше да ѝ каже, че е дошла птица и че съм в безопасност в Бъкип. Трябваше да намеря хартия тази нощ и да ѝ напиша писмо, и да ѝ го пратя по куриер. Трябваше да ѝ обясня защо я бях оставил така внезапно и че може да ме няма по-дълго, отколкото бях очаквал. Поиграх си с идеята да я повикам. Всяко дете трябва да преживее един Зимен празник в замък Бъкип! Но след това осъзнах, че не е възможно да дойде навреме. Също така не можех да измисля на кого бих се доверил достатъчно, за да я вземе на дълго зимно пътуване от Върбов лес до Бъкип. Следващата година, обещах си. Следващата година щяхме да напуснем Върбов лес навреме и да препуснем до замък Бъкип, само тя и аз.

Планът ми донесе огромно удоволствие, докато внезапно не си помислих за Шута и неговия неочакван син. В същия контекст. Той никога не беше познавал детето си. Значеше ли това, че никога не е мечтал да споделя неща с него? Заговорих към огъня.

— Пратеничката не можа да ми каже къде да търся детето. Нито колко може да е голямо.

— Не знам. Знам само, че имаше толкова много, много пророчества, които като че ли говореха за такова дете. Слугите изглеждаха толкова сигурни, че такова дете трябва да съществува. Питаха ме по всякакъв начин, който можеха да измислят. Не искаха да повярват, че не знам за такова дете. Не искаха да повярват, че вече не мога да видя къде или кое би могло да е това дете. — Внезапно простена и се раздвижи в леглото. — Толкова дълго не съм… коремът ми. Ох. — Сви се на две и се превъртя до ръба на леглото. — Има ли тоалетна в тази стая? — попита отчаяно.

Стомахът му къркореше ужасно. Заведох го до тясната врата. Той остана вътре толкова дълго, че започнах да се тревожа. После вратата се отвори и той заопипва с ръка да излезе. Хванах го и го върнах до леглото. Той пропълзя немощно на него и го завих. Известно време само дишаше. После каза:

— Може би изобщо не е имало такъв сън. Това е отчаяната ми надежда. Че изобщо не е съществувал, тъй че никога няма да го намерят, никога няма да го унищожат, никога няма да го вземат за своя пионка. — Простена отново и се размърда неспокойно в леглото. — Фиц?

— Тук съм. Искаш ли нещо? Бренди? Вода?

— Не. Благодаря ти.

— Хайде поспи. Трябва ти почивка. Утре ще сме по-разумни с храната ти. Трябва да укрепнеш, преди котерията да може да опита изцеряване.

— По-силен съм, отколкото изглеждам. По-силен, отколкото когато ме намери.

— Може би. Но повече няма да поемам рискове, освен ако не се наложи.

Дълго мълчание. Брендито и храната ми въздействаха. Умората от деня изведнъж ме обзе. Отидох до другата страна на леглото и смъкнах ботушите си. Свалих горните си дрехи и се напъхах в леглото до Шута. Пухеният дюшек беше дебел и мек. Затворих очи.