Робин Хоб - Убиецът на Шута

Къщата беше съвсем тиха. Станах, отидох до прозореца и отворих кепенците. Валеше гъст сняг. Беше много късно — или много рано. И бях гладна. И вече изобщо не ми се спеше.

Все още бях премръзнала от студ, който сякаш се излъчваше от костите ми. Отидох до гардероба си да намеря нещо, с което да се загърна, и открих, че имам нов халат. Извадих го. Беше от мека червена вълна, подплатен с вълча козина. А долу под халата имаше меки ботуши, направени по същия начин, с кожени подметки. В мига, в който ги обух, се почувствах по-топло и по-безопасно.

Първо отидох до спалнята на татко, за да видя дали случайно вече не се е върнал. Леглото му беше празно и стаята бе толкова изрядно подредена, че можеше да е на когото и да е. Или на никого.

— Това не е истинската му бърлога — казах тихо. Кимнах сама на себе си. Знаех къде трябва да отида, за да намеря отговори.

Тръгнах тихичко по помръкналите коридори. Очите ми бързо се приспособиха към тъмнината и се отправих към личния му кабинет. Нямаше жива душа. Тишината беше почти неестествена, все едно че аз бях единствената ѝ обитателка. Когато се приближих до кабинета, се укорих, че не бях взела свещ, защото щеше да ми трябва, ако смятах да претърся личната му библиотека за податки, които да отговорят на въпросите ми. Но когато завих на ъгъла видях, че вратата е открехната: топлата светлина от огън се изсипваше в клин по пода и нагоре по стената.

Бутнах вратата и надникнах вътре. Никой не седеше на писалището, но в камината весело пращеше огън. Пристъпих в стаята и казах тихо:

— Татко?

— Тук съм — отвърна той. — Винаги съм тук за теб.

Големият сив вълк, който се беше проснал пред камината, бавно се надигна. Разлюля езика си между много белите си зъби и се прозя, а когато се протегна, черните нокти на краката му се изпънаха и после се свиха. След това ме погледна с дивите си кафяви очи и се усмихна.

— Таткото вълк?

— Да.

Зяпнах го.

— Не разбирам.

— Не е нужно — отвърна той успокояващо. — Разбирането как или защо рядко е толкова полезно, колкото разбирането, че нещата са. Аз съм.

Гласът му бе дълбок и спокоен. Тръгнах бавно към него. Беше много висок, с щръкнали уши, и ме гледаше. Когато се озовах по-близо, вдиша мириса ми и каза:

— Била си изплашена.

— Имаше един убиец на кучета на пазара. Татко ми не можеше да спести нищо на кучето, освен болката. После уби един човек и го съживи, а после замина с него. И ме остави съвсем сама.

— Не си сама, когато аз съм с теб. Аз съм бащата, който винаги е с теб.

— Как може вълк да ми е баща?

— Някои неща просто са. — Протегна се отново пред огъня. — Може би съм частта от твоя баща, която никога не спира да мисли за теб. Или може би съм част от един вълк, която остана, след като всичко друго от мен си отиде. — Вдигна очи към изваяния черен камък на полицата на камината. Погледнах натам. Камъкът имаше три лица: на татко ми, на вълк и на… вгледах се.

— Това е той. Но сега е много по-стар. И сляп. И целият в белези.

— Мъжът без мирис. Е, разбирам защо е заминал баща ти. Трябвало е.

— Не беше без мирис. Беше вмирисан стар просяк, вонеше на пръст и мръсотия.

— Но няма свой собствен мирис. Той и баща ти са глутница. Прекарах много дни и в неговата компания. — Вълкът Баща ме погледна. Някои призиви не можеш да пренебрегнеш, колкото и да разкъсват сърцето ти.

Клекнах, после седнах до него. Погледнах краката си, вече сиви, с малки черни нокти. Халатът се беше променил. Вълчата козина, която бе отвътре, сега ми беше отвън. Присвих се до него и отпуснах брадичка на лапите му.

— Той ме остави. Човекът без мирис е по-важен за него от мен.

— Не е така. Просто нуждата му е била по-голяма. Нищо повече. Идва време, когато всяко кутре се оставя да се пази само. Ти ще се справиш добре, ако не потъваш в самосъжаление. Самосъжалението само ти носи повече от същото. Не хаби време за него. Баща ти ще се върне. Той винаги се връща.

— Сигурен ли си? — Аз не бях.

— Да — отвърна той твърдо. — А докато се върне, аз съм тук.

Затвори очи. Гледах го. Огънят грееше топло на гърбовете ни и той миришеше хубаво, на диви чисти места. Затворих очи.

Събудих се късно сутринта. Грижливка шеташе из стаята.

— Оставих ви да се наспите, след като се върнахте толкова късно, а и писар Фицбдителен каза, че ще започне уроците по-късно. Но вече трябва да ставате, лейди Пчеличка!

Носеше новите си мъниста и клонка зеленика в косата.

— Зимният празник ли е днес? — попитах я и тя се усмихна.