Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Кученцата се оправят, но едно има лоша инфекция на отрязаната опашка. Който го е направил, просто е клъцнал, не е пресякъл дори между костите. Просто едно „клъц!“, с брадвичка сигурно. Трябваше да извадим парченцата кост, а то виеше, та се късаше. Оня, дето го е направил, си заслужава каквото му е направил татко ти, двойно даже. Родър каза така, а той знае всичко за кучетата. Защо баща ти реши, че иска кучета, ей така изведнъж? Никога не е държал кучета, от години.

— За да ги опази живи, мисля. Като магарето.

— Да, и за това се чудихме. Старо магаре е, добре, ще го храним и ще му оправим копитата, но се чудехме то защо е. — Погледна ме. — Това, което ни разказа градското момче, истина ли е?

Преместих се по коридора, по-далече от другите.

— Един мъж убиваше една стара кучка на пазара. За да накара хората да купят кутретата. — Настойчивост се ококори, докато му разказвах цялата история. Когато свърших, беше зяпнал.

— Чувал бях, че Беджърлок не търпи жестокост. Браво! Но какво ще прави с тия булдози?

— Ами не знам. Какво правят с тях?

Той повдигна вежди, сякаш изненадан, че не знам.

— Ами, някои ги пускат да се бият, куче срещу куче. Или ги обучават за лов. Ей, може да ги използваме за лов на диви прасета. Има едни стари глигани, които правят бели по нивите от години.

— Може би — отвърнах. Хрумна ми нещо. — Може би ще помоля за едно, да си е мое.

Фицбдителен се приближаваше по коридора. Изглеждаше много хубаво днес, със синьо палто с бяла яка и гамаши в по-тъмно синьо. Осъзнах нещо, което не бях забелязвала преди: че се облича като заможен търговец, докато облеклото на баща ми приличаше повече на това на селяните, които идваха в Крайречни дъбове да продават стоките си. Аз също бях облечена повече като дъщеря на селяк, отколкото като дете на благороден дом. Или може би дори като син на селяк. Наставникът ми не ми даде време да размишлявам над това.

— Е, хайде, влизайте и сядайте по местата си! Загубихме доста от сутринта, тъй че трябва да наваксаме с уроците днес.

Никой не изглеждаше склонен да му напомня, че той е последният дошъл. Послушахме го и насядахме по местата си. Той изглеждаше разсеян и дори раздразнителен, сякаш бяхме някаква досадна задача, която да изпълни и да му се маха от главата. Започна да ни учи на едно дълго стихотворение за различните крале на Шестте херцогства и какво сме запомнили, но вместо да ни учи на части, както мама ме беше учила на „Дванайсетте целебни билки“, ни го изреди цялото и после започна да ни кара да го повтаряме. Нито един не стигна по-натам от третия крал, да не говорим за всичките двайсет и трима, и той изрази разочарованието си най-подробно. Каза стихотворението отново, много бързо. Лютиче успя да изреди четири от куплетите, общо взето правилно. Елм се разхлипа, когато Фицбдителен я накара да стане и да се опита да ги каже. А после той впи очи в мен и усетих, че ме изпълни и решимост, и страх, докато ставах бавно.

Спасиха ме далечни викове, последвани от думкане все едно някой блъскаше упорито по далечна врата. Фицбдителен се намръщи и отиде до вратата. Погледна в коридора и се намръщи още повече. Понечи да затвори вратата и тогава чухме дълъг и смразяващ писък.

— Стойте тук! — каза учителят ни. — Ей сега ще се върна.

И тръгна по коридора, а след това чухме как затича. Заспоглеждахме се. Лютиче се размърда и стана. Направи две крачки към вратата.

— Той каза да стоим тук — напомни му Настойчивост. Останахме по местата си, заслушани в приглушените викове. Настойчивост ме погледна и каза: — Ще ида да видя какво става.

— И аз — настоях.

— Не — спря ме той, а когато му се озъбих, обясни: — Не искам писарят да ви се ядоса, лейди Пчеличка. Ще изтичам да видя и ще се върна веднага.

Усмихнах му се и отвърнах вежливо:

— И аз.

— Ще си докарат белята двамата — подхвърли обнадеждено Лея на Елм.

Хвърлих на двете най-язвителния поглед, който можах да докарам, и след това с Настойчивост отидохме до вратата и надникнахме. Не видяхме нищо, но виковете се усилваха. Чуваха се звуци като от кухните, когато блъскаха тенджери. Настойчивост ме погледна и прошепна невярващо:

— Мечове?

Помислих, че е глупав, но не можах да измисля какво друго може да е.

— Може би нещо около Зимния празник? — предположих.

Очите му светнаха в радостно очакване.

— Може би.

А после някакъв мъж изрева гневно.

— Може би не — каза Нас и усмивката му повехна.

— Стойте тук и тихо — казах на другите, които се бяха струпали на вратата зад нас, и с Нас излязохме в коридора.