Робин Хоб - Убиецът на Шута

Някакъв мъж извика: „Сядай! Сядай долу, не мърдай!“ Настойчивост явно също го чу, но ме поведе точно натам. Беше като че ли най-лошото нещо, което можехме да направим, но въпреки това продължих след него.

Стигнахме до ъгъла и спряхме. Храстите зеленика растяха тук нагъсто, бодливите им зелени листа и светлочервените плодове бяха в рязък контраст със снега. Свихме се като зайци и зяпнахме гледката пред нас.

Хората на Върбов лес бяха събрани като стадо овце на алеята пред главния вход. Хора, които бях познавала през целия си живот. Готвачката Нътмег беше прегърнала Тавия и гледаше непокорно нападателите. Познах менестрелите по пъстрите им облекла. Бяха се присвили един до друг и се озъртаха уплашено. Грижливка се беше присвила от страх и се полюшваше напред-назад окаяно. Слугинята на Шън беше до нея, стиснала с ръка разкъсаната предница на роклята си. Беше боса. Трима едри мъже на коне гледаха отгоре хората, които бяха събрали като стадо. Стори ми се, че съм виждала един от тях, но не бях сигурна къде. И тримата държаха окървавени мечове. Единият все още викаше на всички: „Сядай, сядай долу!“ Само малцина му се подчиняваха. Отстрани в снега лежаха по очи два трупа, неподвижни, червеното разтапяше снега около тях.

Единият беше Фицбдителен. Познах го по хубавото палто, познах фино ушитите му панталони. Бях ги видяла само преди малко и знаех, че е той, но умът ми не искаше да го приеме.

— Не виждам татко — прошепна Настойчивост.

Кимнах. Чак сега забелязах няколко души от конюшните, но баща му не беше сред тях. Мъртъв ли беше, или се беше скрил?

От къщата излезе някаква жена и тръгна към пленниците. Изглеждаше съвсем обикновено, просто една пълничка жена на средна възраст, облечена топло. Носеше кожени ботуши и дебела вълнена пелерина, и кожена шапка. Закръгленото ѝ лице и полюшващите се кафяви къдрици ѝ придаваха почти весел вид. Отиде при мъжа, който продължаваше да вика на хората да седнат, и го погледна отдолу. Гласът ѝ прокънтя ясен, когато го попита нещо, но беше на непознат за мен език. Отрицанието му беше ясно на който и да е език.

Тя извиси глас и заговори на пленниците. Говорът ѝ беше странен, но разбирах какво казва.

— Едно момче е донесено тук, наскоро. Може би през последните пет години, но по-вероятно — през последните няколко месеца. Кожата му е бяла като сняг, косата му също толкова бяла. Дайте ни го и си отиваме. Може да е дете или юноша, може да е мъж на средна възраст. Ще го познаем, когато го видим. Не е тук, но сигурно знаете за кого говорим. — Замълча, за да изчака отговор, след това добави успокоително: — Той не е един от вас; винаги е бил наш и искаме само да го върнем у дома. Нищо лошо няма да го сполети и ако ни кажете къде е, никой повече няма да пострада.

Думите ѝ бяха премерени и спокойни, почти вежливи. Видях как прислужниците се заспоглеждаха. Тавия се дръпна от ръката на готвачката и повиши глас:

— Няма такъв тука. Единственият новодошъл беше мъжът, когото убихте, писарят. Всички останали работят тук от години и са родени тук, в селото. Вече видяхте менестрелите — те са единствените чужди тука! — Думите ѝ заглъхнаха в хлип. Менестрелите уплашено се присвиха един до друг.

— Лъжеш! — обвини я онзи, който беше викал. Тя се присви от страх и вдигна ръце да си запуши ушите, сякаш думите му бяха заплаха сами по себе си.

Неочакваният син. Разбрах го с внезапна сигурност. Това бяха преследвачите на бледата пратеничка, която ни беше предупредила. Бяха я проследили и по някаква причина мислеха, че ще намерят момчето тук. Може би смятаха, че баща ми вече го е намерил и му е дал убежище.

— Тя не лъже! — ревна му готвачката и още неколцина намериха достатъчно кураж, за да завикат:

— Истина е!

— Тук няма никой, който да не е роден тука!

— Можеш ли да стоиш тук сама и да се криеш? — прошепна Настойчивост в ухото ми. — Трябва да ида до конюшните и да намеря татко. Ако не е там… Взимам кон и препускам до Върбово за помощ.

— Вземи ме с теб! — помолих го.

— Не. Трябва да претичам през поляната, за да стигна до конюшните. Ако те видят… — Поклати глава. — Трябва да останеш тук, Пчеличке. Крий се. — Прехапа долната си устна и добави: — Ако татко ми… ако не го намеря, ще се върна да те взема. Ще отидем за помощ заедно.

Знаех, че е глупав план, за него. Ако стигнеше до конюшните, трябваше просто да препусне като вятъра за Върбово. Но бях ужасно изплашена. Кимнах. Той ме бутна да се свия долу.

— Стой тук — изсъска ми все едно бях тъпа.