Робин Хоб - Убиецът на Шута

Отиде до края на храстите и зачака. Закръглената жена като че ли спореше с мъжа на коня. Посочи ядосано труповете и замаха яростно с ръце. Явно не ѝ харесваше как мъжът води търсенето. А той махна с меча си и извика.

И тогава от къщата излезе човекът-мъгла. Познах го от пътуването ми до града. Там той беше като блестяща светлина в уличката, която хората отбягваха. Сега беше искряща мъгла и в средата ѝ — пълен мъж, бледен като призрак. Въртеше бавно глава насам-натам, докато вървеше, и или очите ми ме лъжеха, или неговите очи бяха с цвета на мъгла. Странен мраз премина през мен и се свих, колкото може по-мъничка, издърпах и скрих съзнанието си вътре в себе си. Вдигнах стените си — така щеше да го нарече баща ми. Чувствах се сляпа, но това бе цената на невидимостта, която бях готова да платя.

— Пчеличке? — прошепна Настойчивост, но аз тръснах глава, бях стиснала очи. Не знам какво усети той, но изведнъж стисна китката ми с ледената си ръка. — Ела с мен. Хайде. Тръгваме веднага. Заедно.

Но не ме поведе към конюшните. По-скоро се запромъквахме назад, откъдето бяхме дошли, зад и под храстите, които растяха около това крило. Не поглеждах нагоре, просто вървях накъдето ме теглеше.

— Тук — каза най-сетне задъхано Нас. — Стой тук. Аз ще ида до конюшните. Ако не мога да намеря тате, ще доведа конете тук. Ще яздя бързо и ще трябва да притичаш и да скочиш на гърба на Прис. Можеш ли да го направиш?

Не знаех.

— Мога — излъгах.

— Стой тук — повтори той и тръгна.

Зачаках. Нищо не се движеше.

Ревъл беше мъртъв. Баща ми беше заминал. Ридъл го нямаше. Фицбдителен беше мъртъв. Всеки момент и Настойчивост можеше да е мъртъв.

И при тази мисъл вече не можех да стоя на място. Бях ужасена, че ще ме убият, но още по-ужасена от това, че единственият ми съюзник може да е мъртъв и аз дори няма да знам. Колко дълго щях да седя тук под храста, докато животът му изтичаше там някъде? Задишах бързо, мъчех се да поема достатъчно въздух, за да не ме погълне тъмнината. Бях премръзнала, жадна и сама.

Извадих зацапаното наметало от пазвата си. Не го бях забравила. Но знаех ограниченията му. Трябваше му време, за да поеме цветовете и сенките. Не можех просто да го метна на раменете си, да затичам и да се надявам, че няма да ме видят. Само че снегът беше бял. Нямаше да е съвършено прикритие, помислих си, щом го проснах на заснежената земя до храстите. Щях да съм по-скоро като бял заек или бяла лисица; всеки с набито око щеше да види движението ми, щеше да види стъпалата ми и следите, които щях да оставям. Но наметалото все пак щеше да ми даде по-добър шанс да стигна до конюшнята.

Сърдитите гласове от другата страна на къщата се усилиха, мъжът заплашваше, жената беше недоволна, но не умоляваше. Настойчива, помислих си. Щеше да наложи своето. Чух крясък, мъжки крясък този път, и се зачудих кого са ранили или убили. Последва го вопъл на жена. Плачеше и плачеше. И през цялото това време наметалото лежеше на снега и се променяше от цвета на тъмното вътре в жакета ми към цвета на засенчения и разровен сняг. Никога не се бях спирала да помисля, че всъщност снегът не е съвсем бял. Сега видях, че е сивкав и мръсно светлосин, и осеян с птичи курешки и с късчета паднали листа.

Пропълзях под наметалото, за да не рискувам да го издърпам изпод храстите и да поеме цветовете на листата и клоните. Беше като за възрастен човек, тъй че имаше предостатъчно тъкан, която да увия около себе си и да покрия лицето си. Стиснах го на кръста и брадичката си, като оставих съвсем малко отворено за очите. Огледах се и не видях никого от тази страна на имението. Затичах от скривалището си към храстите зеленика, където се бяхме прикрили по-рано, като внимавах да не се доближа много до тях. Спрях и огледах терена между мен и конюшнята. Трябваше ли бавно да пропълзя през него? Да изтичам бързо? По-рано снегът беше като гладка завивка върху ниската трева. Сега ясно видях следите, които означаваха, че Настойчивост е успял да го прекоси. Изведнъж осъзнах, че ги е изчаквал да се разсеят, може би от мъжкия крясък. Не исках да поглеждам към пленниците. Тяхното положение ме плашеше и ме затрудняваше да мисля. Но трябваше да преценя възможностите си. Жената продължаваше да ридае. Достатъчно разсейване ли беше това? Стоях съвсем неподвижно; изместих само очите си, за да погледна към струпаните пленници.

Ридаещата беше Шън. Беше гологлава и роклята ѝ беше разпрана от рамото. Стоеше пред ядосания мъж на коня и ридаеше като оплаквачка на погребение. Без думи, без хлипове, само пронизителен вой. Човекът-мъгла беше недалече от нея, а пълничката жена като че ли се опитваше да ѝ задава въпроси. Не можех да ѝ помогна по никакъв начин. Колкото и да изпитвах неприязън към Шън, все пак щях да ѝ помогна, ако можех, защото беше от моите, също като черния котарак или децата на гледачката на гъски. Всички те бяха от Върбов лес и в отсъствието на баща ми и Копривка бяха мои хора. Моите хора, струпани накуп, присвити и ужасени.