Робин Хоб - Убиецът на Шута

Опипах да се уверя, че ножът на майка ми си е на колана ми. Сърцето ми тупкаше силно, докато стъпвах безшумно след Настойчивост по коридора. Когато стигнахме до ъгъла, изпитах силно облекчение, като видях Ревъл да бърза към нас. Носеше нещо, притиснато на кръста му, нещо много тежко според това как го караше да залита. Двамата затичахме към него и извиках:

— Какво става? Чухме викове и писар Фицбдителен ни остави, за да иде да…

Ревъл се олюля и рамото му се удари в стената. Краката му се подвиха и той се свлече на пода. Беше вдигнал ръка, когато се блъсна в стената, и тя остави дълга кървава ивица, докато той се свличаше. Онова, което носеше, се оказа пръчка, щръкнала под ребрата му. Стрела. Беше я стискал, докато залиташе напред, и изпъшка:

— Бягайте. Скрийте се. Бързо!

А после умря. Просто така, за миг: свърши. Зяпнах го с пълното съзнание, че е мъртъв, и се зачудих защо Настойчивост се наведе, сложи ръка на рамото му, взря се в лицето му и каза:

— Икономе? Ревъл, какво стана? — Сложи разтрепераната си ръка на ръката на Ревъл, която пак бе стиснала щръкналата от тялото му стрела. Беше червена.

— Той е мъртъв — промълвих и стиснах Настойчивост за рамото. — Трябва да направим каквото ни каза. Трябва да предупредим другите. Трябва да избягаме и да се скрием.

— От какво? — попита Настойчивост ядосано.

Бях също толкова ядосана.

— Ревъл каза да бягаме. Умря, за да ни каже да бягаме! Хайде!

Бях го хванала за ризата и го задърпах. Затичахме. Едва успявах да не изоставам. Стигнахме до класната стая и се втурнахме вътре.

— Бягайте. Скрийте се! — викнах и всички ме зяпнаха все едно съм луда.

— Става нещо лошо — продължих. — Икономът е мъртъв, прострелян. Трябва да бягаме!

Лея ме погледна намръщено.

— Тя само се опитва да ни вкара в беля.

— Не — извика Настойчивост. — Няма време! Преди да умре Ревъл каза да бягаме и да се скрием. — Изпъна ръката си, алена от кръвта на Ревъл. Елм изпищя, а Лютиче отскочи назад и падна.

Умът ми работеше бясно.

— Ще минем през южното крило до оранжерията. Оттам през кухненската градина и в кухните. Знам едно място, където да се скрием.

— Трябва да се махнем от къщата — каза Настойчивост.

— Не. Мястото е добро, никой няма да ни намери — уверих го.

— Искам мама! — изхлипа Елм.

Побягнахме.

Звуците откъм централната част на къщата бяха ужасяващи — приглушени викове, трясъци и мъжки ревове. Някои от по-малките деца скимтяха и хлипаха. Хванахме се за ръце и затичахме. Когато стигнахме до оранжерията, помислих, че може би можем да се скрием тук, но реших, че малките ще се разпищят, ако влязат въоръжени мъже. Не. Имаше само едно скривалище, където нямаше да ни чуят, и колкото и да не исках да го споделя с тях, нямах друг избор. Стиснах устни. Бях дъщеря на баща си и в негово отсъствие аз бях господарката на Върбов лес. Когато бях помогнала на просяка в града, мислех, че съм храбра. Но онова беше за показ, за да види татко ми. Сега трябваше наистина да съм храбра.

— Навън и към кухните — казах.

— Ама вали сняг! — проплака Елм.

— Трябва да стигнем до конюшните и да се скрием там! — настоя Настойчивост.

— Не. Следите в снега ще издадат къде сме отишли. Кухненските градини са вече отъпкани. Преминаването ни няма да личи толкова много. Хайде. Моля ви! — Последното го казах отчаяно, като видях упоритото му изражение.

— Ще ти помогна да ги заведеш дотам, но после ще ида до конюшните и ще предупредя баща ми и другите.

Не можех да споря с него, тъй че само кимнах и казах на другите:

— Хайде!

— И тихо! — заповяда им Настойчивост.

Кухненските градини бяха занемарени от месец и сняг бе затрупал лехите ревен, магданоз и копър. Градината никога не ми беше изглеждала толкова голяма. Елм и Лея се бяха хванали за ръце и хленчеха. Щом се доближихме до кухненската врата, Настойчивост ни махна да спрем. Стъпи на затрупания със сняг праг, долепи ухо до вратата, вслуша се и след това рязко я отвори.

Зяпнах ужасена. Нещо ужасно се беше случило тук. Самуни прясно изпечен хляб бяха пръснати на пода, плешка месо гореше на огъня… и нямаше никой. Никой. Кухните никога не бяха празни, не и през деня. Елм ахна от ужас, че майка ѝ я няма, а Лея ме изненада с присъствието на духа си, като плесна ръка на устата на приятелката си, за да не изпищи.

— След мен! — прошепнах им.

Щом ги поведох към килера, Настойчивост каза тихо:

— Това е глупаво! Няма да има място за всички ни. Трябва да се скрием в оранжерията.