Робин Хоб - Убиецът на Шута

Никога не бях могла да издържа погледа му дълго. Извърнах очи и се замислих. Помислих за начините, по които вече го бях излъгала. Наметалото. Котаракът. Проучванията ми на тунелите. Крадените четива. Но не беше ли ме лъгал вече и той? Заговорих тихо.

— Това двустранно ли е? Че ако винаги взимам твоята страна, няма да се окажа глупачка?

Той не отговори веднага. По някакъв странен начин това ме зарадва, защото знаех, че го обмисля. Можеше ли да ми обещае, че мога винаги да вярвам, че това, което върши, е правилно?

— Ще се постарая, Пчеличке.

— Значи и аз ще се постарая.

— Тъй. Ще седнеш ли на вечеря с нас тогава?

— Когато му дойде времето — казах бавно.

— Дете, тук си от часове. Подозирам, че вече приготвят вечерята.

Беше твърде скоро. Стиснах зъби за миг и после попитах искрено:

— Трябва ли? Все още не се чувствам готова да седя срещу тях.

Той погледна ръцете си и усетих как в корема ми се отвори ужасна бездна.

— Трябва да го направиш, Пчеличке — каза тихо баща ми. — Искам да мислиш за новините, които Ридъл трябва да отнесе на сестра ти. Не искам Шън или Фицбдителен да гледат на теб като на недоразвита или непохватна. Тъй че, колкото и да си млада, трябва да овладееш себе си и чувствата си и да дойдеш на масата. Разбирам, много по-добре, отколкото можеш да си представиш, какво изпитваш към някой, който ти се е подиграл и те е наказал, след като трябваше да те учи. Ще ти е трудно да го повярваш, но не смятам, че той е вродено жесток човек. Мисля, че просто е много млад и склонен да вярва на думата на други преди да е открил някои неща за себе си. Смея дори да се надявам, че ще се окаже достоен за уважението ти и че би могло дори да ти е приятно да сте заедно. Макар че ще призная, че точно сега ми е трудно да се преструвам, че ми е приятна компанията му. Понякога подозирам, че той знае.

При последните думи гласът му спадна до тихо ръмжене и осъзнах, че баща ми е страшно ядосан на Фицбдителен. Щеше да спазва правилата на обществото, но това не заличаваше неприязънта, която писарят бе събудил в него. Погледнах ръцете си, отпуснати в скута ми. Ако татко ми можеше да го направи, ако можеше да сдържа гнева си и да се отнася вежливо с Фицбдителен, навярно и аз можех. Опитах се да си представя как седя на масата. Нямаше нужда да седя с наведена глава като виновна. Нито бях длъжна да му показвам колко лошо ме е наранил. Можех да бъда дъщерята на моя баща. Неподатлива на онова, което беше направил писарят. Уверена в достойнството си. Вдигнах брадичка.

— Мисля, че в края на краищата може би съм гладна.

Вечерята не беше приятна. Съзнавах, че и Шън, и Лант ме гледат, но никога не ме е бивало в издържането на нечий поглед. Тъй че гледах в чинията си и поглеждах само към баща си или към Ридъл. Не трепвах, когато Лея или Елм минеха близо до стола ми, но и не приех никаква храна от нито едно блюдо, което донесоха те. Видях ги как завъртяха очи и се спогледаха, когато се разминаха зад Ридъл, и изведнъж осъзнах, че той, колкото и да е стар, все пак е очарователен мъж. Елм определено застана много близо до стола му, когато поднесе храна. А Ридъл — усмихнах се победоносно наум — я забеляза не повече, отколкото щеше да забележи муха на стената.

През първата част от вечерята мълчах. Татко отново говореше с Ридъл за заминаването му за Бъкип. Шън и Лант бяха увлечени в разговор, прекъсван често от смеха ѝ. Бях чела стихотворение за едно момиче със „сребрист смях“, но този на Шън ми звучеше все едно, че някой е паднал по дълго стълбище с кошница с евтини тенекиени чинии. След като свърши с Ридъл, баща ми се обърна към мен и каза:

— Е, какво мислиш за Граблин Пророка и неговото нашествие в тази земя?

— Не бях мислила за това така — отвърнах. Наистина не бях. А след като си поех дъх, трябваше да попитам: — Тогава кой е бил тук преди Граблин и хората му да дойдат и да завладеят земята около устието на река Бък? Ръкописът казва, че костите на старата каменна цитадела били изоставени. Дали хората, които са живели тук, са същите като онези, които някога са имали укрепление там? Ти каза, че може първоначално да е било построено от Праотците. Тогава Праотците били ли са се, за да вземат тази земя?

— Ами… Били са предимно рибари, земеделци и козари, вярвам. Лорд Сенч се опита да намери повече писания от онези хора, но те, изглежда, не са доверявали знанието си на букви и ръкописи. Някои от бардовете твърдят, че корените на нашите най-стари песни са в техни песни. Но всъщност не можем да кажем „те“ или „тях“, защото ние всъщност сме наследници както на Граблин и неговите нашественици, така и на народа, който вече е бил тук.