Робин Хоб - Убиецът на Шута

Беше наблюдавал писането ми със зле прикрита изненада. Сега огледа за миг листа с неверие. После ми го върна.

— Напиши: „Днес започвам да уча при писар Лант“.

Направих го, по-бавно, защото открих, че не съм сигурна как се пише „Лант“, с „т“ или с „д“. Отново му го върнах. А той бутна към мен черна восъчна табличка, на която беше изписал думи. Никога не бях виждала такова приспособление и пръстът ми леко пробяга по восъчното покритие на дървената плочка. Беше писал със стило, врязал думите във восъка бързо и изящно.

— Добре. Можеш ли да четеш, или не? — Тонът му беше предизвикателен. — На глас, моля.

Зяпнах думите. Изговорих ги бавно:

— Порочна лъжа е да се преструваш на невежа и неспособен. — Погледнах го отново, объркана.

— Съгласна ли сте?

Отново погледнах думите.

— Не знам. — Чудех се какво цели с тях.

— Добре. Аз бих се съгласил. Лейди Пчеличка, би трябвало да се засрамите от себе си. Лейди Копривка беше много загрижена за вас: мислеше, че сте глуповата и почти няма. Толкова я болеше за това как ще се справите в този свят, за това кой ще се грижи за вас, докато отраснете. А сега пристигам тук, убеден, че задачата ми е да ви дам основни знания в най-простите неща, и ви намирам напълно способна да четете и пишете. И доста дръзка към една дама, която заслужава почитанието ви. Тъй че, лейди Пчеличка, какво трябва да мисля?

Гледах една малка шупла в масата и ми се искаше да потъна в нея. Беше толкова сложно да му обясня. Искала бях само да не изглеждам странна на другите. Нямаше шанс. Бях твърде дребна за възрастта си и твърде интелигентна за годините си. Първото трябваше да е очевидно; да кажа на глас второто щеше да създаде впечатлението, че съм толкова самонадеяна, колкото и невъзпитана. Лицето ми пламна.

Някой заговори зад мен:

— Аха, прави се на малоумна, за да може да шпионира хората. Преследваше ме непрекъснато, а после ме вкара в беля. Всички го знаят. Обича да вкарва в беля.

Този път кръвта се изцеди от лицето ми и се почувствах замаяна. Едва успях да си поема дъх. Обърнах се и зяпнах Тафи.

— Това не е вярно — опитах се да извикам. Излезе накъсан шепот. Той ме гледаше с подигравателна усмивка. Елм и Лея кимаха утвърдително. Децата с гъските само гледаха ококорени и учудени. Погледът на Настойчивост се плъзна покрай мен и се спря на сивото небе зад прозореца. Другите деца просто ме зяпаха. Нямах съюзници тук. Преди да успея да се обърна и да погледна Фицбдителен, той ми нареди строго:

— Седни. Вече знам откъде да започна уроците ти. — Продължи да говори, докато се връщах на мястото си на пода. Съседите ми се издърпаха настрана от мен, сякаш неодобрението на учителя бе заразно. — Опасявам се, че не очаквах толкова много ученици и с толкова различно ниво на знание, тъй че не донесох достатъчно помагала. Имам шест восъчни таблички и шест стила за писане на тях. Тях ще трябва да ползвате заедно. Хартия имам и съм сигурен, че можете да намерите добър запас гъши пера за писане. — Тук децата с гъските се усмихнаха и се разшаваха радостно.

— Но няма да използваме пера, мастило и хартия, докато не ги заслужите. Изписал съм буквите големи и ясни на хартии и всеки от вас ще получи една от тях, за да ги вземете със себе си. Всяка вечер искам да проследявате буквите с пръстите си. Днес ще упражним формите на всички букви и звуците на първите пет. — Обърна се към момчето на градинаря и добави: — Тъй като вече си доста способен, Лютиче, няма да те отегчавам с тези упражнения. Тук имам няколко чудесни свитъци и книги, които са свързани с градинарство и растения. Разгледай ги, докато работя с другите.

Лютиче засия от похвалата му, стана и взе един от свитъците, посветен на розите. Бях го чела няколко пъти и познах, че е дошъл от библиотеките на Търпение. Стиснах устни. Може би баща ми му беше казал да използва свободно книгите на Върбов лес. Когато ми връчи листа с буквите, не възразих, че аз също ги знам. Знаех, че това е наказание. Щях да бъда накарана да правя досадни безполезни упражнения, за да демонстрира презрението си към моята предполагаема „лъжливост“.

Той обикаляше между нас, като първо назоваваше всяка буква на глас, а след това ние повтаряхме и я проследявахме с пръст. Когато проследихме всичките трийсет и три, той ни върна на първите пет и попита кой може да си спомни имената им. След като не вдигнах ръка, ме попита все още ли се преструвам на неука. Не това беше намерението ми — бях решила да приема наказанието си в мълчание. Не го казах, а само забих поглед в коленете си. Той изсумтя в израз на досада и неприязън към мен. Не вдигнах очи. Посочи Смърч, който помнеше две от буквите. Лея знаеше една. Едно от децата на гледачката на гъски знаеше друга. Когато писарят посочи Тафи, той се вторачи в страницата, намръщи се и после каза: „Пий“, с откровена подигравка. Учителят въздъхна. Започнахме отново да повтаряме всяка буква, както той я казваше, и този път резултатите бяха по-добри, когато подкани едно от децата с гъските да изреди буквите.