Робин Хоб - Убиецът на Шута

Общо взето същото беше и с другите ученици. Забелязах, че повечето от тях като че ли са наследили нивото на ученост, което имат родителите им. Оутил, също от конюшните, понякога помагаше в носенето на провизии. Можеше да чете малко и майка му искала от него да научи повече четене и писане, за да може да ѝ помага. Момчето на градинаря, за моя изненада, можеше да пише името си и да чете прости думи, но числата не му се удаваха много.

— Но ще се уча с готовност — заяви той.

— Радвам се — отвърна учителят ни с усмивка.

Когато повика Тафи, той се надигна мързеливо. Подигравателната му усмивка не убягна от вниманието на Фицбдителен и той каза:

— Изправи се. Име? — И вдигна перото си над листа.

— Тафи. Тате работи в лозята. Мама прескача понякога да помогне с ягненето, когато самата тя не е тръснала бебе. — Обърна се към другите деца, подсмихна се и добави: — Тате вика, че е най-щастлива с голям корем или с някое на цицата.

— Нима? — Учителят ни беше невъзмутим. И понеже Тафи говореше така, че да го чуем всички, също го попита високо: — Можеш ли да четеш и да пишеш, момче?

— Тц.

— Приемам, че искаше да кажеш: „Не, писар Лант“. Сигурен съм, че ще се справиш по-добре, когато ти задам следващия въпрос. Можеш ли да смяташ? На хартия или наум?

Тафи облиза долната си устна.

— Смятам, че не ща да съм тука.

— Но си тук. И както желае баща ти, аз ще те уча. Върни се на мястото си.

Тафи се замъкна обратно. Беше мой ред. Бях последна. Изправих се и тръгнах към масата на писаря. Той още си записваше за Тафи. Тъмните му къдрици бяха оформени в съвършени спирали. Погледнах почерка му. Беше чист и четлив дори както го гледах наопаки. „Нахален и нежелаещ да учи“, беше отбелязал до името на Тафи.

Вдигна очи и аз отдръпнах погледа си от листа, за да срещна неговия. Очите му бяха меко кафяви, с много дълги мигли. Бързо погледнах пак надолу.

— Е, лейди Пчеличка, ето, че е ваш ред. — Говореше тихо. — Искреното желание на лейди Копривка е да се научите да четете и пишете. Поне толкова, колкото сте способна. Смятате ли, че можете да направите това, за нея? — Опитваше се да се усмихва мило, но беше фалшива доброта.

Бях стъписана и уязвена, че ми говори толкова снизходително. Много по-лошо беше, отколкото когато ме бе погледнал по-рано с презрение заради лошото ми държане. Вдигнах очи към него, после ги извърнах настрани. Не заговорих високо, но се постарах да оформя всяка дума толкова ясно, колкото можех. Знаех, че понякога речта ми все още е неясна и приглушена. Щях да се погрижа днес да не е така.

— Вече мога да чета и пиша, сър. И мога да пресмятам наум числа до двайсет. Ако имам сметало, е по-лесно. Повечето пъти. Но не бързо. Запозната съм с местната география и мога да покажа всяко херцогство на картата. Знам „Дванайсетте лечебни билки“ и други учещи стихчета. — Последното беше дар от майка ми. Бях забелязала, че никое от децата не бе споменало за учещи стихчета.

Писар Лант ме изгледа предпазливо, сякаш ме подозираше в нещо.

— Учещи стихчета?

Покашлях се.

— Да, сър. Например за котешка мента стихчето започва с: „Разсадиш ли я без време, котаракът ще я вземе. Ако много ги посееш, котката ще се разсее.“ Така първото, което трябва да се знае за тази билка, е, че ако опиташ с разсад в градината, котките ще го изядат. Но ако засееш семена, ще покълнат много и докато не почнат да миришат, котките няма да им обръщат внимание и растенията ще могат да избуят.

Той се покашля.

— Хитроумно стихче, но не е нещо, което може да се смята за учене тук.

Някой се изкикоти. Усетих как в лицето ми нахлу кръв. Мразех светлата си кожа, която издаваше толкова явно унижението ми. Съжалих, че не бях избрала да споделя някое от най-простите стихчета на мама.

— Знам и други, сър, които може би са по-полезни.

Той въздъхна и затвори за миг очи.

— Сигурен съм, че знаете, лейди Пчеличка — отвърна все едно не желаеше да ме уязви заради невежеството ми. — Но повече се интересувам да видя писането ви, сега. Можете ли да ми напишете няколко букви? — Бутна един лист към мен и ми подаде парче креда. Да не би да си мислеше, че не знам какво е перо?

Унижението ми кипна в гняв. Посегнах към ръката му и взех тънкото му перо. Изписах грижливо: „Името ми е Пчеличка Беджърлок. Живея в имението Върбов лес. Сестра ми е лейди Копривка, Майсторка на Умението при Негово величество крал Предан на Шестте херцогства.“ Вдигнах перото, огледах критично написаното и след това му го дадох, за да го прочете.