Робин Хоб - Убиецът на Шута

Думите ми като че ли я стъписаха и както беше клекнала до мен, тя се люшна назад и ме зяпна, големите ѝ кафяви очи бяха станали много широки.

— Чакаш тук — каза изведнъж. — Чакаш тук и не мърдаш.

Подчиних ѝ се и преди да имам време да се зачудя защо правя каквото ми нарежда една слугиня, тя се върна.

— Сега, ще искам тези да ми ги върнеш, когато приключиш с тях. Струват ми доста пари и съм ги носила не повече от десетина пъти. Тъй че държиш китките си настрана от всичко лепкаво и мазно. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

Не изчака за отговор или разрешение. Нагласи маншетите от кремава дантела на ръкавите на долната ми блуза, а след това добави яка също като тях. Бяха ми големи, но тя извади игла с вдянат конец изпод яката на ризата си и бързо ги прибра. Огледа ме, щом приключи, малко намръщено. После въздъхна леко.

— Добре. Ще ми се дъщерята на дома, поставена под моя грижа, да е по-добре нагласена от кухненските слугинчета, но това ще свърши работа за днес, а след час ще кажа на Ревъл какво мисля! Хайде марш на закуска, кукло! Да, не се съмнявам, че ще ми трябва поне час, докато оправя стаята на лейди Шън. Всяка сутрин все същото — десетина поли разхвърляни из стаята, и още толкова хубави блузки. Виж, ти си държиш нещата изрядно. Никога не ми е трябвало повече от десет дъха, за да ти оправя стаята.

Премълчах, че дори не бях знаела, че ми оправя стаята. Бях приела без въпроси, че някой се грижи за умивалника ми, каната и нощното гърне, също както бях приела, че чаршафите ми се перат веднъж месечно.

— Моите благодарности за грижата, която положихте за мен — казах, щом ми хрумна, че това не са особено приятни задачи.

Бузите ѝ отново порозовяха.

— Ама за нищо, лейди Пчеличка. Хайде, марш! Надявам се уроците ви да вървят добре.

Очакването в мен се бореше със страха. Исках да ида направо в класната стая. Исках да избягам и да се скрия в тайното ми място. Вместо това слязох на закуска. Татко ми беше там, чакаше ме. Не беше седнал, а крачеше из стаята, сякаш и той беше изнервен. Обърна се към мен, когато влязох, и очите му се разшириха. После се усмихна.

— Добре. Определено изглеждаш готова да започнеш новите си занимания.

— Грижливка ми помогна — казах му. Докоснах дантелата на шията си. — Яката и маншетите са нейни. Изненада се, че нямам обици. А след това каза, че няма да позволи кухненските момичета да ме засенчват.

— Не биха могли изобщо да го направят, дори да беше в дрипи и мръсотия.

Само го изгледах.

— Не казвам, че изглеждаш дрипава или мръсна! Не. Не! Просто имах предвид, че все едно… — Спря и изглеждаше толкова комично тъжен, че не можах да не се засмея.

— Всичко е наред, тате. Не че не ме виждат всеки ден облечена както обикновено. Няма да излъжа никого.

Баща ми изглеждаше притеснен.

— Не мисля, че целта ни е да лъжем когото и да било, Пчеличке. По-скоро, обличаш се по начин, който показва уважение към писаря, който те учи. — И добави по-бавно: — И за да покажеш истинското си положение в домакинството. — Спря и усетих, че трескаво премисля нещо. Оставих го, защото умът ми изведнъж се оказа също толкова зает.

Внезапно ме споходи ужасна мисъл. Ученето бе нещо, което щях да правя четири от всяка ръка дни. Означаваше ли това, че ще се обличам така всеки ден? Означаваше ли, че всяка сутрин Грижливка ще нахлува в стаите ми, за да ме приготви? Бавно осъзнах, че ще са четири пълни дни, преди да мога след това да правя каквото си поискам с утрото си! Никаква езда повече сутрин. Не че беше имало някаква, откакто избухнах с Настойчивост. Но си мислех, че рано или късно, все някак си, ще оправя нещата с него. Но това, че сутрините ми бяха отнети, беше завинаги. Почти всеки ден щях да съм принудена да се разправям с хора, които не харесвах, в училищната стая. И дори на масата за закуска…

— О, Пчеличке, каква изненада! Сресала си се. Приличаш почти на момиче тази сутрин.

Обърнах се при поздрава на Шън. Ридъл беше влязъл след нея в стаята. Тя ми се усмихваше. Баща ми изглеждаше разколебан, а веждите на Ридъл се бяха вдигнали почти до косата. Усмихнах ѝ се на свой ред и внимателно приклекнах в реверанс.

— Благодаря, Шън. Ти самата изглеждаш почти като добре възпитана дама днес. — Гласът ми бе гладък като сладък крем. Щеше да е почти комично да гледам как изражението на баща ми превключва от несигурност в тревога, ако не беше влязъл писар Фицбдителен, тъкмо навреме, за да чуе думите ми. И само моите думи, без коментара, който ги беше предизвикал. Хвърли ми поглед, какъвто щеше да е заслужило някое гадно и непочтително дете, а после поздрави Шън топло и я придружи до стола на масата все едно я спасяваше от някое малко и своенравно животинче.