Робин Хоб - Убиецът на Шута

Сякаш с това щях да порасна в очите на писар Фицбдителен. Не. За него единствената личност на масата беше Шън. Тя му се усмихна, докато отпиваше вино, а той вдигна чашата си и ѝ отвърна с усмивка. Баща ми говореше с Ридъл за връщането му в Бъкип: кога ще замине, какви писма ще занесе на лорд Сенч и лейди Копривка, и дори на крал Предан. Гроздето във Върбов лес тази година беше много добро, а имаше и сладка, които искаше да изпрати на лейди Кетрикен, както и вино, отлежало вече пет години в избите ни.

А аз седях мълчаливо между тях, режех и хапвах от месото, мажех си хляб с масло и гледах настрани всеки път щом Елм влезеше в стаята, за да сложи ново блюдо или да разчисти чинии. Вече беше достатъчно голяма, за да сервира на маса, а престилката ѝ в зеленото и жълтото на Върбов лес ѝ подхождаше много добре. Косата ѝ беше изпъната по главата и бе стегната в грижливо изплетена плитка. Исках да вдигна ръка към главата си, за да видя дали светлата ми туфа коса все още е сресана спретнато, или се е разрошила като царевична свила. Пъхнах ръце под масата и ги стиснах здраво.

Когато дойде време да ставаме от масата, наставникът ми почти скочи, дръпна назад стола на Шън и ѝ предложи ръката си. Тя я прие с готовност и благодари на „Лант“ много чаровно. Тъй. Той беше Лант за нея и писар Фицбдителен за мен. Баща ми ми предложи ръката си и аз го погледнах изненадано; тъмните му очи проблеснаха насмешливо, когато хвърли поглед към младата двойка. Погледна Ридъл, който завъртя очи, но също изглеждаше очарован от поведението им. Не намерих в това нищо забавно.

— Ще се прибера в стаята си веднага — казах тихо.

— Да не ти е зле? — попита ме бързо баща ми с тревога в очите.

— Не. Просто имах дълъг ден.

— Добре. Ще почукам на вратата ти по-късно да ти кажа лека нощ.

Кимнах. Предупреждаваше ли ме да бъда там, където казах, че ще съм? Е, щях да съм там. До тогава. Взех един свещник, за да си осветявам пътя.

Лейди Шън и писар Фицбдителен дори не бяха забелязали, че сме спрели. Бяха излезли от трапезарията и тръгваха към една от по-уютните дневни. Не исках дори да ги видя как сядат да си бъбрят. Обърнах гръб на всички и си тръгнах, свила ръка около пламъчето на свещта.

Наистина беше дълъг ден, но не заради нещо, което бях правила. По-скоро неправенето беше проточило часовете ми. Не бях слизала до конюшните. Известно време бях седяла затворена в скривалището си, докато татко ми и Ридъл говореха, а после се измъкнах през прохода и излязох крадешком в кухните. Но не посмях да се задържа там и да гледам как Майлд меси хляба и обръща шиша. Лея вече беше винаги там, метеше или помагаше с каквото ѝ кажат. Тъмните ѝ очи бяха като ножове, а устата ѝ стисната, все едно едва сдържаше злите си думи. Тъй че бях прекарала повечето от деня в една от оранжериите на Търпение, с копие от „Приказки за Старата кръв“ на Беджърлок. Всеки път, когато баща ми ме видеше с нея, ми предлагаше друга книга, което ме убеди, че в нея има нещо, което той не иска да прочета. Но все пак не ми я беше взел. Тъй че бях решила твърдо да я прочета цялата, дори и най-скучните части. Днес я бях свършила и все още нямах никаква представа коя част от нея не е искал да прочета. После пообикалях растенията и ги изчистих от мъртвите листа и клонки. Тъй като повечето растения бяха заспали за зимата, не беше интересно.

Когато стигнах до вратата на старата ми стая, забавих и погледнах предпазливо през рамо. Влязох и оставих вратата да се затвори зад мен. Стоях неподвижно, дишах тихо и изчаквах очите ми да се пригодят. Свещта едва можеше да изтласка тъмнината. Тръгнах бавно напред, пипнешком. Намерих ъгловия пилон на леглото ми. С опипване отидох до опразнената ракла до него. Само няколко стъпки и дланите ми опряха студения камък на камината.

Вратата към слугинската стая беше затворена и изведнъж това ми се стори плашещо. По гърба ми полазиха мравки. Пратеничката беше умряла там вътре. Не, всъщност беше умряла на леглото ми. Точно зад мен. Не можех да се насиля да се обърна и да погледна към него. Това, че знаех, че съм глупава, не помогна. А наистина ли бях глупава? Казала бях на Шън, че всички знаят, че призраците се задържат само на мястото, където човекът е умрял. А пратеничката беше умряла там. Бавно се обърнах. Ръцете ми трепереха, и свещта също — и мяташе сенки, които заподскачаха из стаята.

Леглото — само рамка без дюшек, чаршафи и завивки — беше празно. Глупава бях. Нямаше да се вторача в него. Нямаше. Обърнах се отново към затворената врата. Събрах смелост и тръгнах към нея. Сложих ръка на бравата. Беше студена. По-студена, отколкото бе естествено? Щеше ли призракът ѝ да се задържи там, където неволно я бяхме изоставили? Открехнах вратата. Течението почти засмука пламъчето на свещта. Изчаках, после надникнах вътре.