Робин Хоб - Убиецът на Шута

Разказът му кънтеше от истина. Чак до последното твърдение. Знаех, че лъже. Той знаеше, че знам, че лъже. Усмихна се лениво, без устата му изобщо да се раздвижи. Предизвикваше ме да оспоря разказа му. Дълбоко в сърцето ми Вълкът Баща изръмжа, тихо и гърлено. Не харесваше тази котка, но ръмженето му трябваше да предупреди колкото мен, толкова и хитрия котарак.

— Добре. Ще оставям наметалото тук нощем, за да го използваш.

Размяна , предложи той.

Аха. Погледнах го.

— Какво имам аз, което би могла да иска една котка?

Очите му се присвиха. Котката, на която е позволено да спи до кухненската камина, има кошница с меко одеяло. И билка…

— Котешка мента. И отрова за бълхи. — Знаех това. Майка ми бе започнала традицията.

Искам същото. И ако ги видиш, че ме гонят с метла, трябва да изкрещиш и да им се скараш, и да ги плеснеш, така че никога повече да не го правят.

— Мога да направя това.

И трябва да ми носиш вкусни неща. В чисто блюдо. Всеки ден.

По някакъв начин се беше доближил до мен. Бавно се качи в скута ми и се намести.

— Мога да правя това — съгласих се.

И когато пожелая да ме погалят, трябва да ме погалиш. Но само ако аз го пожелая. Беше се превърнал в черно кръгче в скута ми. Вдигна едната си предна лапа, разпери дълги и много остри нокти и започна да ги почиства.

— Добре. — Много внимателно отпуснах ръце върху него. Пръстите ми потънаха в гъста черна козина. Беше толкова топъл! Внимателно опипах хълбока му. Намерих две трънчета и един репей и ги махнах. Краят на опашката му оживя, вдигна се и се уви около китката ми. Беше изключително мило. Пъхнах пръстите си под брадичката му и нежно го почесах. Той вдигна глава и странен прозрачен клепач се повдигна и покри полузатворените му очи. Преместих ръката си, за да го погаля по ушите. Мъркането му се усили. Очите му станаха на цепки.

Известно време само седяхме така. Той бавно започна да се отпуска на хълбок. Разчесах сплъстената козина на корема му.

А после внезапно като нападаща змия той ме одра по ръката — веднъж, два, три пъти, — скочи на пода и се изниза в тъмното. И сянка на мисъл нямаше, която да обясни защо го направи. Притиснах кървящата си китка до гърдите си и стиснах зъби, за да понеса парещата болка. Сълзи опариха очите ми. В сърцето ми Вълкът Баща изръмжа в съгласие. Котките са проклети същества. Никога не им вярвай и не говори с никоя. Надявам се, че си научила нещо.

Научила бях, но не бях сигурна какво. Станах бавно, изведнъж разтревожена колко ли време е минало. Сбрах наметалото и го сгънах припряно. Върнах го на мястото му на лавицата и захлупих купата с хляб с капака. Малък потаен крадец!

Можех да се науча от него.

На заранта, неканена, Грижливка дойде да ми помогна да стана, да се измия, да се среша и след това да се облека. Всичко това беше много дразнещо. Никой освен майка ми не беше правил изобщо такива неща, а тя ги правеше с весело бърборене, докато споделяше с мен плановете си за деня. Грижливка, реших, щеше да е по-добре да я нарекат Припряна. Или може би Кисела, защото днес беше нацупена все едно всяко нещо в гардероба ми ѝ киселееше в устата. Дръпна ризата през главата ми и още преди да се е отпуснала на раменете ми вече ми навличаше туниката върху нея. Дръпна ръкавите да ги изравни и след това, без да пита, бръкна под туниката ми, за да издърпа ризата надолу. Питаше ме за неща, които никога не бях имала, като фиби или поне брилянтин, за да ми приглади косата. Попита ме къде ми са обиците и се стъписа, че дори нямам дупки в ушите си. Възкликна, ужасена от състоянието на чорапите ми, намери по-дебел чифт и каза, че обувките ми били позор за домакинството.

Може би смяташе, че ме ласкае с възмущението си и че аз го споделям. Всъщност това само ме накара да се почувствам по-дребна и плаха. Не можех да намеря думи, за да защитя себе си или облеклото си. Сложих си колана с ножа, за кураж. Грижливка изсумтя неодобрително и клекна пред мен.

— Това не се носи така — каза ми. Запазих мълчание, когато тя взе колана ми и припряно проби нова дупка с нейното ножче, а след това ми го постави така, че да стяга кръста ми, вместо да виси на бедрата ми.

Когато свърши с дърпането на косата ми и оправянето на туниката ми, ме изправи пред огледалото. За моя изненада, изобщо не изглеждах толкова зле нагласена, колкото се боях. Усмихнах се на отражението си и казах:

— Мисля, че от месеци не съм изглеждала толкова хубаво. Благодаря ви, госпожо Грижливка.