Робин Хоб - Убиецът на Шута

Забелязах, че Шън не започна да се храни веднага, а изчака докато Фицбдителен се настани до нея. Бяха крайно общителни сътрапезници, говореха с татко ми и Ридъл, но не отделиха нито дума, нито поглед за мен. Подаваха си храна един на друг и Шън му наля още чай. През повечето време гледах в чинията си и се хранех. Когато все пак погледнех крадешком към тях, съчетаната им красота късаше сърцето ми с ревниви нокти. Наистина изглеждаха все едно бяха излети от един и същи калъп, създадени бяха, за да си подхождат. И двамата имаха същите лъскави къдрици, решителни брадички и изящни носове. Погледите им бяха изпълнени с възхищение един към друг, сякаш се гледаха в тоалетно огледало. Върнах поглед към чинията и се престорих на страшно заинтересована от наденицата.

Баща ми предлагаше на Ридъл пушен бут, вина от избата и пушена речна риба, които да закара в замък Бъкип. Ако Ридъл се съгласеше с всичко това, щеше да натовари цял фургон. Но той настояваше, че трябва да пътува леко и че щял да се опита скоро да намине пак.

Ушите ми доловиха откъслеци от думите на Шън.

— … се преструвам, че не ме занимава. Но също така се радвам, че вече сте достатъчно добре, за да преподавате. Един ден, пълен с полезни занимания, е, вярвам, най-добре за децата. И дисциплина. Ще бъдете ли достатъчно строг, как мислите?

Гласът на Фицбдителен беше нисък и мек, като мъркане на голям котарак.

— Много строг като за начало, смятам. По-добре да започнеш с твърда ръка, отколкото да се опиташ да наложиш дисциплина по-късно.

Сърцето ми изстина.

Привършихме закуската и нашият писар пожела на баща ми добър предобед. Когато погледна към мен, не се усмихна.

— Очаквам да ви видя веднага в класната стая, лейди Пчеличка.

Малко учтивост можеше да промени мнението му за мен.

— Ще ви последвам веднага, писар Фицбдителен.

Той погледна баща ми вместо мен и каза:

— Държа учениците ми да ме наричат писар Лант. Нищо не е за младите да го запомнят.

— Както желаеш — отвърна баща ми, но знам, че споделяше мисълта ми. Името не го клеймеше като незаконен син всеки път, когато се изречеше.

Изчаках кротко, докато учителят ми пожелае на Ридъл успешен ден, а след това го последвах мълчаливо към класната стая. Все още леко накуцваше, но се стараеше да крачи отривисто. Следвах го толкова бързо, колкото можех, без да затичам. Нищо не ми каза, нито погледна назад, за да види дали не изоставам. Колкото и глупаво да изглежда, сърцето ми се късаше, а неприязънта ми към Шън къкреше, готова да кипне. Щях да сложа умрели плъхове в гардероба ѝ. Не. Това само щеше да донесе неприятности на Ревъл, а той беше добър с мен. Опитвах се напразно да измисля някакъв гаден номер, който да не създаде неприятности на някой друг. Толкова нечестно беше, че просто защото тя бе красива и пораснала, можеше да спечели цялото внимание на всеки мъж в домакинството. Те бяха МОЯТ баща, приятелят на МОЯТА сестра и учител, изпратен да учи МЕН, но само с едно кривване на главата Шън като че ли можеше да ги направи нейни. А аз бях безсилна да я спра.

Бях изостанала доста зад дългите му бързи крачки. Той стигна до вратата на училищната стая, спря и погледна през рамо към мен с леко раздразнение. Изчака ме мълчаливо и се отдръпна, за да ме пусне да изтичам в стаята пред него.

Спрях изумена на прага. Никога не бях виждала толкова много деца на едно място — и всички те станаха, когато влязох. Изглеждаше странно и застрашително, както когато някое дърво се изпълни с грачещи врани или пчели се завихрят на рояк, преди да напуснат кошера. Стоях неподвижно, без никаква представа къде да отида. Погледът ми се зарея над тях. Някои познавах от предишни срещи, някои бях зървала мимоходом, а две ми бяха съвсем непознати. Елм и Лея бяха там, чисти и спретнати, облечени в зеленото и жълтото на Върбов лес, а не с вечните им кухненски престилки. Тафи също беше там, с прост жакет и панталони. Мръщеше се, скръстил ръце на гърдите си, явно недоволен. Видях Настойчивост най-отзад, лицето му толкова изтъркано, че изглеждаше зачервено, косата му беше вързана на опашка. Облеклото му беше спретнато, но явно беше видяло не един собственик. Момчетата до него бяха другите ратайчета от конюшните — Лукор, Реди и Оутил. Имаше един младеж, когото бях виждала да работи в градините, и едно момче и едно момиче, които бях виждала да се грижат за гъските. Толкова много! Поне десетина лица ме зяпаха втренчено, докато стоях замръзнала.

Глас зад мен каза неодобрително: