Робин Хоб - Убиецът на Шута

Стаичката беше по-празна, отколкото я бях видяла последния път. Старата стойка и кана си бяха там. И тежката рамка на леглото все още беше избутана плътно до тайния ми вход.

Заговорих на призрака:

— Ако знаех, че си тук, щях да се погрижа по-добре за теб. Мислех, че си избягала.

Не усетих промяна в надвисналата тъмнина, но се почувствах малко по-храбра от това, че бях посмяла да говоря.

По-трудно беше да издърпам леглото от скрития вход, докато държа свещта, но се справих. Качих се на него, за да дръпна лоста, а след това слязох отново, за да вляза. Капнах от восъка на пода на прохода и залепих свещта в него, преди да издърпам отново леглото на мястото му и да затворя вратата. В скрития си лабиринт мигновено се почувствах по-добре. Вдигнах свещта, тръгнах по знаците — не че вече ми трябваха — и стигнах до малкото си леговище. Точно пред него изведнъж спрях озадачена. Нещо беше различно. Миризма? Лека топлина? Огледах внимателно, но не видях нищо нередно. Предпазливо пристъпих напред, спънах се и се проснах на пода. Свещта изскочи от ръката ми, изтъркаля се в полукръг и само благодарение на най-добрия възможен късмет не изгасна. Но за лош късмет стигна до един навит свитък, който бях оставила на пода. Краят му тъкмо започна да тлее с воня на горяща кожа, когато се вдигнах на колене и сграбчих свещта. Изправих я в свещника и се обърнах да видя какво ме е спънало. Бях го усетила като забравен парцал. Топъл парцал?

В същия момент парцалът се надигна бавно от пода, протегна се и ми изсъска укорително. Само много тънкият край на навито пеперудено крило издаваше наметалото на пода. Хвърлих се към него, сграбчих го и го притиснах до гърдите си. Беше топло и миришеше на котарак.

— Какво правиш тук? — попитах ядосано.

Спях. Беше топло.

— Това е мое. Няма да вземаш неща от лавицата ми.

Огледах се и видях, че чинията, която бях поставила върху купата с корав хляб, е избутана настрани. Със сгънатото наметало под мишницата бързо огледах запасите си. Хлябът беше надъвкан от единия край и оставен. Бях донесла и половин наденица, но от нея бяха останали само кожички.

— Изял си ми храната! И си спал на наметалото ми!

Не твоето. Нейното.

Спрях се задъхана.

— Е, вече е мое. Тя е мъртва.

Да. Тъй че е мое. Беше обещано на мен.

Зяпнах го. Спомените ми за онзи ден бяха обвити в мъгла — не за събитията от вечерта, а за сутрешните. Не можех да си спомня защо бях тръгнала към онази част от дворовете на имението. Беше сенчесто и студено, неприветливо в сивите и мокри дни. Спомнях си смътно как видях пеперуденото крило на земята; не знаех дали беше спомен от онзи ден, или спомен от мой сън. Но помнех, че когато татко ми се беше приближил, извика изненадано. И нещо беше избягало в храстите. Нещо черно и космато.

Да. Аз бях.

— Това не означава, че наметалото е твое.

Той се изправи и уви опашката си около белите си крачета. Имаше жълти очи, забелязах, и светлината на свещта заигра в тях. Тя го даде на мен. Беше честна размяна.

— За какво? Какво има да размени една котка?

Златист блясък се появи в жълтите очи и разбрах, че съм го обидила. Бях обидила котка. Просто една котка. Защо тогава по гърба ми пробяга тръпка на страх? Сетих се, че майка ми ми казваше да не ме е срам да се извиня, когато съм сбъркала. Казваше, че ако били спазвали това правило, това щяло да спести и на нея, и на татко ми много неприятности. След това въздишаше и добавяше, че никога не трябва да си мисля, че едно извинение може напълно да заличи това, което съм направила или казала. Все пак си струваше да опитам.

— Моля за извинение — казах искрено. — Не знам много за котките, защото никога не съм имала котка. Мисля, че без да искам, те обидих.

Да. Два пъти. Идеята, че човек може да „има своя котка“ е също много обидна. Изведнъж вдигна едно от задните си крачета към тавана и започна да се чеше с другото. Разбрах, че така ме обижда. Реших да го изтърпя мълчаливо. Той продължи с това нелепо дълго. Започнах да измръзвам. Хванах скришом края на наметалото и го загърнах около раменете си.

Когато най-после свърши, той отново съсредоточи кръглите си немигащи очи върху мен. Дадох ѝ сънища. Легнах до нея и мърках през дългата студена нощ. Беше лошо ранена. Умираше. И го знаеше. Сънищата ѝ бяха тъмни, с остри ръбове, пълни с лицата на онези, които бе провалила. Сънуваше тварите, които бяха вътре в нея, гризяха и пълзяха през вътрешностите ѝ. Влязох в сънищата ѝ и в тях бях Котката на котките, невъобразимо могъща. Подгоних и избих онези, които я бяха наранили. Изподрах ги с ноктите си и им изтръгнах червата. Към зазоряване, когато сланата бе най-студена, обещах да те доведа при нея и тя щеше да бъде открита и съобщението ѝ доставено. Тя ми благодари и ѝ казах, че топлината на наметалото ми е била приятна. Точно тогава тя каза, че ще е мое, когато си отиде.