Робин Хоб - Убиецът на Шута

Тази вечер легнах в приятната си нова стая. Мислите ми бяха объркани и неспокойни. Сънят ме споходи късно, а на сутринта Грижливка отново се появи, задърпа ме и се засуети с косата ми. Благодарих ѝ за дантелата, но този път я отказах, обясних, че се боя да не я изцапам с мастило и креда. Мисля, че тя с облекчение прие спасяването ѝ от такова възможно бедствие, но ме посъветва когато баща ми ме заведе на пазара да си купя малко дантела, каквато ми хареса, и да поръчам на шивачката да ми я ушие. Съгласих се, но едва ли щях да го направя. Бях открила, че не си падам по дантели и обици. Майка ми се беше радвала на такива украшения и обичах да гледам колко хубаво ѝ стояха. Повече обаче ме влечеше да подражавам на простото облекло и стил на баща ми.

Когато слязох на закуска, взех с мен свитъка с буквите. Оставих го до чинията си, поздравих всички на масата много учтиво и след това насочих вниманието си към храната. Въпреки подкрепата на баща ми ми призля като си помислих за предстоящите уроци. Баща ми може и да беше убедил Фицбдителен, че не съм някаква малка лъжлива глупачка, и учителят ми може би вече се боеше да се отнася пренебрежително с мен, но това нямаше да ми помогне много с другите деца. Извиних се рано, станах от масата и тръгнах към училищната стая.

Някои от децата вече бяха дошли. Децата на гъсарката бяха тук, застанали близо до момчето на градинаря. Лютиче сочеше буквите на свитъка им и им казваше имената на всяка. Настойчивост чакаше, облечен в ливреята на конярче, която му стоеше много по-добре, и беше почти като нов. Не бях сигурна дали повече ми харесва в жълто и синьо, отколкото с простите кожени дрехи. Едното му око беше посиняло, а долната му устна бе подута. Изглеждаше противно, когато се усмихна и надебелялата устна се изпъна болезнено. Но се усмихна като ме видя, сякаш изобщо не се бяхме карали. Тръгнах към него напълно объркана. Можеше ли да е толкова просто? Просто да се престорим, че никога не сме се карали; просто да се държим един с друг отново като преди? Не изглеждаше възможно. Но бях решена да опитам. Отвърнах му с усмивка и за миг неговата стана по-широка. После той вдигна ръка към подутата си уста и изохка. Но усмивката в очите му остана.

— Настойчивост — поздравих го, когато бях на две стъпки от него.

— Лейди Пчеличка — отвърна той сериозно и дори леко се поклони все едно наистина бях пораснала лейди. — Точно вас се надявах да видя, преди да започнат уроците.

— Наистина ли? — Повдигнах скептично вежди в опит да прикрия колко се беше окрилило сърцето ми от думите му. Един съюзник. Само от един съюзник се нуждаех в тази окаяна учебна стая, и можех да изтърпя подигравките.

— Наистина. Защото съвсем се оплетох какви бяха тези две букви и нито баща ми, нито майка ми можаха да ми помогнат.

Говореше с тих глас, докато развиваше свитъка, и не го попитах защо не е помолил Лютиче. Аз бях тази, която можеше да попита без неудобство. Също както той можеше да ме учи да яздя. Без да си кажем и дума за това, двамата се отдръпнахме от другите. Застанахме с гръб към стената и разгънахме листовете си с букви все едно ги сравнявахме.

Казах тихо имената на първите пет букви и също толкова тихо Настойчивост ги повтори. Добави шепнешком:

— Приличат на кокоши стъпки и имат имена, които са просто звуци. Кой може да помни такива безполезни неща?

Никога не бях гледала на буквите в такава светлина. Но ги бях виждала през очите на майка ми преди да се родя и ги бях виждала сама, когато седях в скута ѝ вечер и тя ми четеше на глас. Когато премислих думите на Настойчивост, разбрах безсилието му. Опитах се да му предложа връзки.

— Първата, виждаш ли, тя прави звука в началото на името на Ревъл и има дълъг крак, също като неговите. А тази втората, която прави звука в началото на „вода“, има извивки тук, като вода, течаща над камък. — По този начин казахме имената не само на първите пет букви, а на цели десет. Толкова бяхме увлечени в тази нова игра на гледане на букви, че никой от нас не усети погледите на другите деца, докато Елм не се изкикоти по много гаден начин. Двамата вдигнахме глави и я видяхме как завъртя очи на Лея.

И тогава дойде учителят ни.

Когато мина покрай мен, подхвърли весело:

— Вие, лейди Пчеличка, нямате нужда от това!

И дръпна листа с буквите от вцепенените ми от изненада пръсти. Преди да успея да реагирам, ни извика да се съберем в училищната стая. Беше много по-енергичен, отколкото предния ден. Организира ни в групи, като събра деца на сходна възраст с по една восъчна дъсчица. Двамата с Лютиче ни прати в друг ъгъл на стаята. Даде ни един свитък за географията и посевите в Шестте херцогства и карта и ни каза да се запознаем с тях. Усмихна ни се и изражението му изглеждаше искрено. След като вече знаех, че страхът е причината за доброто му отношение, изпитах срам за двама ни. После той се огледа с раздразнение и попита строго: