Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Къде е Тафи? Няма да търпя закъснения!

Децата се смълчаха. Няколко се спогледаха и разбрах, че тук има някаква тайна, която не знам. Настойчивост се беше съсредоточил върху табличката си. Видях как грижливо изписа една буква.

— Е? — попита писар Фицбдителен. — Знае ли някой къде е Тафи?

— У тях си е — каза Елм.

Едно от момчетата, които миришеха на овце, каза тихо:

— Той е зле. Няма да дойде днес. — И хвърли поглед към Настойчивост. Много лека усмивка изпъна подутата устна на конярчето. Изглеждаше много съсредоточен над листа си с буквите.

Фицбдителен вдиша шумно през нос. Денят едва беше започнал, но той вече говореше уморено.

— Деца, възложено ми е да ви уча. Не че това е най-голямото ми желание, но ми беше дадено като задължение и ще го изпълня. Приветствам вашите семейства затова, че разбраха колко разумно е да ви изпратят при мен. Много добре разбирам, че някои от вас не искат да са тук. Тафи вчера ми даде ясно да разбера, че гледа на уроците като на губене на време. Днес се преструва на болен, за да ме отбегне. Е, такива машинации няма да търпя.

Няколко деца се спогледаха озадачени от непознатата дума, но Настойчивост дори не вдигна очи от буквата си, когато каза тихо:

— Тафи не се преструва.

Всеки ли чу задоволството в гласа му, или бях само аз? Зяпнах го, но той не вдигна очи към мен.

Писарят заговори пак. Тонът му беше обвинителен.

— А твоите юмруци имат ли нещо общо с „чувства се зле“?

Настойчивост вдигна глава. Погледна писаря в очите. Знаех, че е само с няколко години по-голям от мен, но гласът му бе твърд като на мъж.

— Сър, моите юмруци бездействаха, докато устата му не изрече неверни неща за сестра ми. Тогава направих каквото би направил всеки мъж, когато семейството му е обидено.

Гледаше Фицбдителен в очите. Нямаше в него угризение за това, което бе направил, само увереност, че е прав.

В класната стая се възцари тишина. Чувствата ми бяха смесени. Дори не бях знаела, че Настойчивост има сестра. Нямаше я тук, тъй че беше или много по-малка от него, или много по-голяма. Или навярно родителите му не смятаха, че едно момиче трябва да чете и пише.

Никой от двамата не извърна очи, но писарят проговори пръв.

— Хайде да се върнем на уроците.

Настойчивост мигновено наведе очи към восъчната табличка и продължи внимателно да проследява с пръст буквата, която бе издълбал там. Прошепнах тихо едно изречение, което бях научила в един сън за млад бик. „С рога непорасли, той навежда глава и тръгва на бой.“

Нощта преди да отидем на пазара си легнах, изпълнена с очакване. Сънят ми убягна в началото, а след това дойде с буря от сънища. Някои бяха кошмарни, други — толкова напрегнати, че отчаяно се опитвах да се измъкна от тях. Но като че ли не можех да се събудя напълно. Стаята ми изглеждаше пълна с гъста мъгла и всеки път, когато си помислех, че съм се събудила, се оформяха образи и ме притегляха обратно в сън.

Когато утрото дойде, бях изморена. Светът изглеждаше размътен и не бях напълно убедена, че още не сънувам. Грижливка дойде и настоя, че трябва да ставам. Тръсна завивките ми, за да нахлуе студеният въздух, а след това ме сложи да седна на столче пред огъня. Едва можех да държа главата си изправена. Не оказах никаква съпротива, когато задърпа четката по растящата плетеница на къдриците ми.