Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Дойдох да попитам кога наставникът ще е готов да започне уроците ми, татко. Много съм нетърпелива да започна.

Видях как разбиране озари очите му и той също заигра пред публиката ни.

— Каза, че според него би могъл да започне до два дни. Вече се чувства почти възстановен от пътуването си.

От побоя, помислих си. Учтива преструвка, която споделяхме всички, но достатъчно хора бяха видели насиненото му лице, когато пристигна, за да знаят защо новият ни учител не напуска стаята и леглото си.

— Чудесно. — Бавно огледах новата си стая, широко усмихната, за да съм сигурна, че всички ще видят и разберат колко съм доволна. — Стаята вече готова ли е? Мога ли да спя тук тази нощ?

Ревъл се усмихна.

— Остава само да се застеле леглото, господарке.

— Благодаря. Сигурна съм, че с удоволствие ще живея тук. Има някои неща в старата ми стая, които искам да донеса тук. Ще ги взема.

— О, няма нужда, лейди Пчеличка, уверявам ви! — Ревъл закрачи към скрина до новото ми легло и го отвори със замах. Наведе се и ме подкани с жест, докато дългите му пръсти залазиха надолу по сгънатите вътре неща. — Допълнително одеяло в жълто и кремаво, за когато нощите са много студени. А това тук е малка постелка, когато искате да поседите на прозореца. И нов червен шал с качулка. Значи, тъй като изхвърлихме толкова много от гардероба ви, наредих на шивачката Лили да ви скрои няколко нови туники. Като ви гледам, боя се, че сме ги направили твърде големи, но ще свършат работа, докато намерим време да ви се ушият нови по мярка. Вижте, ето една кафява с жълта обшивка, а тук — зелена. Тази е малко простичка; бихте ли искали малко бродерия по полите? О, разбира се, че бихте. Ще я пратя на шивачката.

Бях престанала да слушам. Ревъл бликаше от ентусиазъм. Думите му течаха покрай мен. Не знаех какво да изпитвам. Всички тези нови дрехи, всичко наведнъж, и нищо не беше направено от ръцете на мама. Никой не го беше държал срещу мен, за да провери дължината или да попита дали искам цветя или друга бродерия по полите. Свъсих чело и се помъчих да разбера смъртта на майка ми, за пореден път. Всеки път, когато си помислех, че съм успяла, някаква нова нейна проява ме смазваше.

Ревъл беше свършил. Аз се усмихвах. Усмихвах, усмихвах, усмихвах. Погледнах татко ми с отчаяние и успях да изломотя:

— Всичко е толкова чудесно. Все пак има няколко неща, които ще донеса от другата ми стая. Благодаря ви на всички, много.

После избягах. Надявах се, че съм напуснала изящно, но щом се озовах навън, побягнах. Шмугнах се покрай двама слуги, които носеха навит килим, завих по коридора и стигнах до старата ми стая. Вмъкнах се вътре и затръшнах вратата.

Камината беше пометена, празна и студена. Оголената рамка на леглото приличаше на скелет. С усилие отидох до вратата на слугинската стая и надникнах вътре. Беше гола. Тежкото легло все още си беше в ъгъла, дъската откъм главата прикриваше хитроумните панти в дървения панел, който скриваше входа. Това поне беше все още в безопасност.

Бавно се върнах в стаята си. Нищо на лавицата над камината. Никакъв син глинен свещник. Никаква малка дърворезба на сова, която двамата с майка ми бяхме купили на пазара Крайречни дъбове. Отворих малката си ракла за дрехи. Празна. По-големият скрин до леглото ми откъм краката. Празен, освен лекия лъх на кедър и лавандула. Дори торбичките с билки бяха разчистени. Синьото вълнено одеяло, протрито и изтъняло, го нямаше. Нито една от старите ми нощници и туники не беше останала. Всички онези шевове от ръцете на майка ми, станали на пепел, за да защитят преструвката на баща ми, тъй че никой да не узнае, че бяхме изгорили един труп в нощта. Единствените стари дрехи, които ми бяха останали, бяха онези, които бях занесла в стаята на майка ми, където бях спала. И нощния халат, който бях скрила там. Освен ако не бяха взели и тях!

Скръстих ръце и се стегнах, докато изреждах наум какво още липсва. Гравираната „книга“ за билки, която винаги държах до леглото си. Свещникът от нощната ми масичка. Обзе ме ужасен страх, паднах на колене до масичката и отворих шкафчето под нея. Нямаше ги, всичките ги нямаше, дебелите ароматизирани свещи, които бе направила майка ми. Никога не бях спала в тази стая, без една от тях да гори, докато се унасях в сън, и не можех да си представя как ще се преместя в нова стая без утешителното им ухание. Зяпнах сумрачната празнота на шкафчето и се стегнах още повече, забих нокти в дланите си, за да не се пръсна на парчета. Стиснах силно очи. Ако вдишах бавно през носа си, можех да уловя чезнещото ухание на свещите, които бяха стояли тук.