Робин Хоб - Убиецът на Шута

След това Настойчивост обаче ме изненада в края на ездата, като ми каза:

— Май няма да можем да правим това по същото време като досега.

Намръщих се и се смъкнах от гърба на кобилата на стъпенката без помощ. Лесно постижение вече, с което се гордеех.

— Защо не? — попитах.

Той ме погледна изненадано.

— Ами, знаеш. Писарят дойде и ще ни учи.

— Ще учи мен — поправих го грубо.

Той повдигна вежди.

— И мен. И Лукор, и Реди, и Оутил от конюшните. И Елм и Лея от кухните. Може би и Тафи, макар че той се муси и казва, че никой не може да го накара да ходи на училище. И децата на гледачката на гъски, и може би някои от децата на овчаря. Холдър Том Беджърлок е разгласил, че всеки роден да помага на Върбов лес може да отиде да учи. Много не искат. Аз не исках. Но тате казва, че всеки път, когато човек може да научи нещо ново, трябва да го направи. И че е хубаво да можеш да си подпишеш името, вместо да правиш знак, и че още по-добре е да знаеш какво подписваш, без да трябва да викаш писар от селото. Тъй че трябва да ходя, поне докато се науча да си подписвам името. Изглежда, тате смята, че дотогава сам ще заискам да ходя. Не съм сигурен обаче.

Аз бях сигурна, че не искам изобщо да ходи. Харесваше ми как ме знаеше тук, просто като Пчеличка. Мисълта, че Тафи ще е там, ме смрази. От онзи отдавнашен ден не беше посмял да ме гони, но може би беше само защото аз изобщо не бях посмяла да ги преследвам и шпионирам оттогава. Представих си Елм и Лея, как се кикотят и ми се подиграват. Тогава Настойчивост щеше да разбере каква грешка е направил, като ми е станал приятел. Не! Не можех да позволя да се включат и те. Стиснах устни, после казах:

— Ще говоря с татко ми за това.

При ледения ми тон той ме погледна неодобрително.

— Бих се радвал, ако го направиш. Седенето в кръг и цапането на пръстите с мастило не е най-добрата ми представа за приятно прекарано време. Според баща ми това само доказвало колко щедро сърце има баща ти, както казва винаги. Не всички са съгласни с него обаче. Според някои холдър Беджърлок понякога гледа лошо дори когато е благоразположен. Никой не може да каже да се е отнесъл несправедливо с някого или да не е бил откровен, но мнозина твърдят, че влиянието на майка ти го е направило добър и че очаквали нещата да тръгнат зле за всички ни, когато тя умря. Когато доведе онази жена тук, някои казаха, че изглежда като да е от неговите кръвни роднини, а според други приличала на жена, дошла да си живее лек живот с мъж, който има много пари.

Бях замръзнала и сърцето ми беше изстинало, докато слушах думите му. Мисля, че той погрешно го взе за пламенен интерес, вместо за сърдечно желание да не слушам повече, и продължи:

— Така е. Някои говорят така. Например онази нощ, когато половината персонал беше вдигнат до съмване, защото онази врещеше за призраци, а след това Ревъл им се изсипа като лавина на другата сутрин, побеснял от гняв и срам, че имало бълхи в постелките ти, а баща ти беше толкова ядосан от това, че запали огън посред нощ да ги изгори. „Сякаш изобщо се грижи за нея, както тича насам-натам в дрехи, по-пригодни за момче на обущар.“ — Заекна и млъкна, като видя гнева, изписан на лицето ми. Може би изведнъж си спомни на кого говори и добави: — Ама всичко това те го казват, не аз!

Не скрих гнева си, когато попитах:

— КОЙ каза тези неща? Кои са „те“, които говорят такива ужасни лъжи за баща ми и се подиграват с мен?

Изведнъж той отново стана слуга вместо приятел. Смъкна зимната шапка от главата си и я задържа пред коленете си, навел очи, докато говореше. Очите му бяха зачервени, и не от студ. В гласа му имаше тревога.

— Моля за извинение, господарке. Надскочих себе си и говорих не на място, крайно погрешно от моя страна. Това са клюки, неподходящи за ушите на дама, и се посрамих, като ги повторих. Сега ще се захвана с работата си.

И ми обърна гръб — единственият приятел, който си бях създала, — и хвана повода на Прис. Тръгна да я отведе в конюшнята.

— Настойчивост! — извиках след него с най-властния си глас.

— Трябва да се погрижа за кобилата ви, господарке — извини се той през рамо. Вървеше бързо, с наведена глава. Прис изглеждаше изненадана, че я отвеждат толкова бързо. Стоях на стъпенката за качване и спорех със самата себе си. Да повиша глас и да му заповядам да се върне? Да избягам и никога, НИКОГА повече да не идвам при конюшните? Да избухна в сълзи и да се свия на кълбо?

Стоях замръзнала от нерешителност и го гледах как се отдалечава. Когато с Прис се скриха в конюшните, скочих на земята и побягнах. Отидох при гроба на мама и поседях малко на една много студена пейка. Не бях толкова глупава да мисля, че мама е някъде наблизо. Беше просто едно място, където да съм. Никога не съм била толкова наранена, но не можех да реша дали е заради казаното от Настойчивост, или от това как реагирах. Глупаво момче. Разбира се, че щях да се ядосам и да настоя да знам кой е казал такива ужасни неща. Защо трябваше да ми каже за тях, ако не бе очаквал да ми каже кой ги е казал? А общите уроци с другите деца на Върбов лес? Нямаше да имам нищо против Настойчивост да е там, но ако идваха Тафи и Елм, тяхното мнение за мен щеше да плъзне като отрова. Със сигурност Настойчивост щеше да предпочете да е приятел с голямо момче като Тафи вместо с някоя като мен. Елм и Лея вече помагаха на масата понякога. Стигаше ми да ги зърна мимоходом и да видя колко бързо събират главите си и почват да си шушукат. Подиграваха ми се. Както явно и други вече се подиграваха за външността ми.