Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Не. Не може или не иска, не знам. Предполагам, че е все едно. Жената на баща му и братята му не го обичат и не го искат. Понякога стават такива неща в някои семейства. Но не в нашето семейство. И Фицбдителен не е опасност за теб. Особено сега.

— Сега?

— Пребили са го лошо. Хора, пратени от собственото му семейство. Вероятно от мащехата му. Идва тук, за да не могат да го намерят и да го убият. Ще му дам време да се възстанови достатъчно, за да може да те учи.

— Разбирам. Значи засега съм в безопасност.

— Пчеличке. Ти си в безопасност винаги, докато съм тук. Той не идва, за да те убие, а за да помогне за безопасността ти. И да те учи. Копривка го познава и казва добри неща за него. Ридъл също.

След това замълча. Седях в скута му, отпусната на топлата му гръд, и слушах как диша. Усещах в него дълбоко и разсъдливо спокойствие. Мислех, че ще ме попита колко още знам или как съм го открила, но той не го направи. Имах много странното чувство, че знае. Бях толкова внимателна с взимането на листовете му. Винаги се стараех да ги поставям обратно точно както ги бях намерила. Беше ли забелязал, че нещо липсва? Не можех да го попитам, без да призная какво правя. И изведнъж се почувствах малко засрамена от това как го бях шпионирала. Беше ли лъжене това, че го шпионирам и се преструвам, че не зная разни неща? Труден въпрос. Започнах да се чувствам почти сънена, докато седях така. Може би защото наистина се чувствах сигурно. Защитена.

Изведнъж той въздъхна леко и ме пусна да стъпя на пода. Огледа ме отново от глава до пети.

— Бях те занемарил — каза тихо.

— Какво?

— Виж се. Не изглеждаш много по-добре от една малка парцалана. Надраснала си дрехите си, докато не гледах. И кога за последен път си се ресала?

Опипах косата си. Беше твърде къса, за да легне гладко, и твърде дълга, за да е спретната.

— Май вчера — излъгах.

Той не ме укори.

— Не е само косата и дрехите ти, Пчеличке. Всичко в теб. Не може да съм толкова сляп. Трябва да се справяш по-добре, малката ми. — Въздъхна пак. — И двамата трябва да се справяме по-добре.

Не можех да схвана какво казва, но въпреки това знаех, че говори повече на себе си.

— Ще се реша всеки ден — обещах му. Скрих ръцете си зад гърба: знаех, че не са особено чисти.

— Добре — каза той. — Добре.

Гледаше ме, но не ме виждаше.

— Ще ида да се среша веднага — предложих.

Той кимна и този път очите му се съсредоточиха върху мен.

— А аз ще почна да правя каквото трябва да правя.

Отидох в дневната на майка ми. Все още не се бях преместила в стаята си. В един малък скрин държах няколко подбрани дрехи и лични вещи. Намерих четката си и пригладих косата си, а после с вода от каната избърсах лицето си и почистих ръцете си. Намерих чисти гамаши и изпрана туника. А когато слязох за вечеря, на масата бяхме само баща ми и аз. Беше най-хубавата вечер от много време.

Ридъл и Шън се върнаха с два фургона, тежко натоварени със стока. Част от нея беше за Ревъл, но повечето бе само за Шън. Беше поръчала нови завеси за леглото и прозорците си и щяха да ги доставят когато станат готови. Междувременно тя „предполагаше“, че ще се оправи с това, което ѝ предлагаше Моравият апартамент. Беше купила два стола, стойка за лампа и килим за пода, и нова кана и умивалник, и скрин за дрехите си. Нито едно от тези неща не ми изглеждаше много по-различно от онова, което вече беше в стаите ѝ. Също така беше добавила към богатия си гардероб от топли вълнени неща и наметала, обшити с кожа, и кожени пантофи. Плюс резбован кедров скрин, който трябваше да побере всичко това. Гледах баща си, докато той се грижеше всичко да бъде разтоварено и занесено в наскоро обновеното ѝ жилище. Когато видя, че го наблюдавам, той подхвърли тихо:

— Мисля, че това са повече дрехи, отколкото майка ти е искала през всичките години, докато беше женена за мен. — И нямаше предвид, че майка ми е трябвало да се оправя с по-малко, отколкото е искала.

Ридъл и Шън изразиха известно любопитство за новия ми наставник, след като той не идваше с нас на храна, на втория ден след завръщането си. Пред Шън баща ми каза само, че някои хора се възстановяват по-бавно след пътуване от други. Забеляза ли тя погледите, които двамата с Ридъл си размениха? Сигурна бях, че Ридъл ще навести писар Фицбдителен до края на деня, и копнеех да го придружа. Не ми беше разрешено да го направя, разбира се.

Тъй че следващите дни бяха отдадени на дейности, които сама си решавах. Всеки ден ходех до конюшните, за да прекарам малко време с Настойчивост и Прис. Не го наричах Нас. Не знам защо. Просто не ми харесваше като име за него. Харесваше ми, че двамата не бяхме помолили никого за разрешение. Чувствах, че съм взела това нещо в свои ръце и че съм си избрала добър учител. Настойчивост ми харесваше, защото като че ли и той не бе намерил за нужно да моли някого за разрешение да ме учи. Подозирах, че никой освен нас дори не знае, че съм започнала да се уча да яздя. Това ми харесваше. Напоследък като ли всички взимаха решения вместо мен. А това бе нещо, което бях направила сама.