Робин Хоб - Убиецът на Шута

Сенч, изглежда, го беше отучил от навиците, придобити в обучението му за убиец. Не намерих никакви допълнителни джобове в дрехите, никакви скрити стъкленици с отрови или приспивателни прахове. Като че ли имаше повече малки ножове, отколкото са необходими обикновено на един млад благородник. За момент си помислих, че съм разкрил тайно скривалище на отрови, но бързо осъзнах, че това са най-обичайните смеси на Сенч за облекчаване на болка и за лекуване на рани. Разпознах почерка на Сенч на няколко от етикетите. Другите според мен бяха приготвени от Розмарин. Интересното беше, че Фицбдителен дори не беше приготвил сам лекарствата си. Какво тогава правеше с времето си този младеж?

Учителските му принадлежности надхвърляха онова, което бих очаквал. Имаше карти с изключително качество, на всяко херцогство, включително Планинското кралство. Имаше копие на „История на Бък“ на Къси крака, книга за билки с красиви илюстрации, сметала, много креда и тебешир и добър запас груба хартия и мастило, и руло мека кожа, което съдържаше писалки с върхове от мед. Накратко, не намерих във вещите му нищо, което да предполага, че ще е ефикасен телохранител за Пчеличка.

Тази мисъл ме накара да осъзная, че се бях надявал да е сравнително опитен в тази област. Бледата пратеничка ни беше предупредила, че ловците могат да я проследят. Досега не беше имало следа от някакви непознати в района, но не се бях отпуснал. Бяха гонили спътника ѝ до смърт и я бяха обрекли на дълга агония. Това не говореше за хора, които лесно се отказват от гонитба.

Добре, Пчеличка си имаше мен. Щях да стоя между дъщеря ми и опасностите, които можеха да дойдат.

Огледах бързо стаята, за да се уверя, че всичко си е точно както го бяха оставили Булен и Фицбдителен, след което тихо се измъкнах навън.

Беше време да говоря с дъщеря си за новия ѝ учител.

Стоях съвършено неподвижно и се чудех дали знае, че съм в скривалището си. Баща ми беше влязъл в бърлогата си и сега гледаше към шпионката ми. Но той знаеше къде е, тъй че, разбира се, ако подозираше, че съм в скривалището, трябваше да гледа точно натам. Зачаках. Ако се обърнеше и се отдалечеше, щеше да означава, че не знае.

Заговори с небрежен тон.

— Пчеличке, търсих те. Ако ще изчезваш привидно от имението, най-добре ще е да ме уведомиш. Моля те, излез. Трябва да обсъдя нещо с теб.

Седях неподвижно. Котаракът спеше срещу мен.

— Хайде, Пчеличке — каза той. Обърна се, затвори вратата на кабинета и подхвърли: — Когато дръпна панела, гледай да стоиш до него и да си готова да излезеш.

Беше сериозен.

Оставих спящия котарак и забързах по тесния шпионски проход. Когато татко отвори вратата, пристъпих навън и изтупах паяжините.

— Да се срещна с наставника ми ли казваш?

Баща ми ме огледа от глава до пети.

— Не. Но дойдох да поговоря с теб за него. Пристигнал е, но не е в най-добро здраве. Мисля, че ще минат няколко дни, преди да е готов да те учи.

— Нямам нищо против — казах кротко.

Облекчението, което изпитах, проясни смесените ми чувства. Беше възбуждащо да шпионирам младия мъж, когато бе пристигнал; беше ми дало самочувствието, че имам малко повече контрол над ситуацията, да знам, че съм го видяла преди той да ме е видял. Но открих, че ми трябва време, докато свикна с идеята за наставник. Докато не научех повече за този човек, щях да го отбягвам колкото можех.

Баща ми ме изгледа преценяващо. След това ме попита:

— Страх ли те е да се запознаеш с учителя си?

Исках да го попитам как го е разбрал. Но предпочетох да задам друг въпрос: