Робин Хоб - Убиецът на Шута

Загърнах се с наметалото, така че само едното ми око да наднича навън, и бях сигурна, че никой няма да ме открие. От мястото си можех да наблюдавам идванията и заминаванията на впряговете със стока. Не го правех за първи път. Наметалото беше изненадващо топло, като се има предвид колко тънко беше. Което означаваше, че не ми се налагаше да навличам дебели дрехи. Всеки път, щом видех пристигащи, за които исках да науча повече, можех бързо да се смъкна от скривалището си, да се шмугна в къщата, да скрия наметалото и бързо да се появя облечена все едно изобщо не съм излизала от нея.

Та онзи следобед видях да идва един навъсен млад мъж на лъскав черен кон. Водеше муле с два коша с багаж. Беше облечен топло и носеше черни ботуши до коленете. Вълнените му гамаши бяха тъмнозелени. Подхождаха на наметалото му, тежко и обшито с вълча козина. Черната му коса не беше стегната на воинска опашка, а падаше до раменете му на естествени къдрици. Носеше две сребърни обици на едното си ухо, а на другото му се люшкаше искрящ червен камък. Мина толкова близо под мен, че можех да го помириша — по-точно благоуханието, с което се бе напръскал. Теменуги. Никога не бях мислила, че мъж може да мирише на теменуги. От финото му облекло бързо заключих, че това трябва да е наставникът ми. Загледах го отгоре, като се мъчех да примиря бебешкия си спомен за опасност от едно момче с мъжа, когото виждах сега. Зачудих се какво ли го е сполетяло по време на пътуването му, защото очите му плуваха в тъмни кръгове, а лицето му беше подпухнало, мораво и зелено от едната страна.

И въпреки насиненото си подуто лице беше най-чаровният мъж, когото бях виждала. Раменете му бяха широки и гърбът изправен. Синините не можеха да скрият правия нос и здравите челюсти.

Гледах след него, докато стигна до вратата — с много скована стойка. Инстинктите се бореха в мен. Бях се подготвила да се страхувам от него и да го мразя. Сега обаче не бях сигурна какво да мисля за него. Не притича слуга да хване юздите на коня му, нито пък той извика някой да излезе да го посрещне. Смъкна се сковано от седлото, изпъшка от болка и опря главата си на седлото, за да си поеме дъх. Когато се изправи, постоя малко: галеше коня си по шията и се оглеждаше. Реших, че изпитва страх. Не беше дошъл като наставник на някакво момиче, а като човек, прогонен от един живот в друг. Зачудих се дали идва тук по своя воля. Спомних си нещо, което бях прочела в писанията на баща си.

— Сенч, стар паяко — прошепнах и се стъписах, когато мъжът трепна и погледна към мен. Седях много неподвижно, присвила крака до тялото си, и надничах през малката цепка в убежището на наметалото си. Погледът му мина право покрай мен. Все пак затаих дъх и останах неподвижна. Той се обърна и погледна към вратата на къщата. Все още се колебаеше.

Един слуга все пак се появи и каза учтиво:

— На вашите услуги, сър?

Фицбдителен все още имаше момчешки глас.

— Аз съм новият писар — каза той колебливо, сякаш не можеше да повярва на себе си. — Наставникът на лейди Пчеличка.

— Разбира се. Очаквахме ви. Заповядайте, влезте. Ще повикам момче да вземе коня ви и мулето и да се погрижи нещата ви да се занесат в стаята ви.

Слугата се отдръпна встрани и му махна към отворената врата. С предпазливото достойнство на човек, който изпитва болка, но не иска да я издаде, наставникът ми се заизкачва внимателно по стъпалата.

Вратата се затвори зад него. Аз не помръдвах. Имах чувството, че в живота ми се е случило нещо значимо. Смътно осъзнавах, че трябва да побързам да вляза и да се преоблека представително. Баща ми сигурно скоро щеше да ме повика, за да се запозная с новия си учител.

Обзе ме безпокойство. Страхувах ли се? Нетърпелива ли бях да се срещна с него? Този човек вероятно щеше да е част от живота ми за много години.

Освен ако не ме убиеше.

Когато здравият разум надделя, слязох, сгънах грижливо наметалото, пъхнах го под туниката си и затичах към слугинския вход. Минах на пръсти покрай кухненската врата и после забързах по коридора. Стигнах до килера и се шмугнах вътре.

Някой ме чакаше там. Замръзнах и се взрях.

Мишките! Клечеше по средата на килера, увил опашка около разноцветните си лапи.

— Как разбра да дойдеш тук? — прошепнах му.

Той ме изгледа; в зеления му поглед затанцуваха мишки.

— Насам — казах му. Смъкнах се на колене и пропълзях зад струпаните бурета с риба. Той ме последва. Когато се обърнах да затворя пролуката към тайния коридор, той скочи и изхвърча навън. — Не. Ела вътре — казах му. Той се подчини. Посегнах да затворя вратата, но той отново изхвърча навън. — Не мога да я оставя отворена.