Робин Хоб - Убиецът на Шута

Фиц.

Можех да пренебрегна това.

Сънуващ Вълк!

Това не можех да пренебрегна. Копривке , отвърнах. Изпитах срам, че съм уловен в самоотдаване на съблазънта. Пресягах се с Умението към Сенч.

Не! Самоизцеждаше се. Бих могла да очаквам това от първа година ученик в Умението. Не от теб обаче. Какво ти става?

Беше ме призовала с името на дъщеря ми, но това не беше Копривка Сънуващата с Умение, а Копривка Майсторката на Умението. И ми беше ядосана.

Става това, че ме боли за майка ти. Опитах се да излъча това като причина вместо като извинение за лошо поведение. Бях се отнесъл твърде много, угодил си бях твърде много. Дръпнат изкъсо, изведнъж осъзнах колко близо съм бил до предаването. И колко неизвинимо щеше да е това. Насмалко да изоставя Пчеличка, да осъдя всички, които държаха на мен, да се грижат за един жив труп, щом затъна в лигавене, безсилие и идиотизъм, докато тялото ми не умре.

Ха , възкликна Копривка. Беше проследила мислите ми безпогрешно. И какво? Да дойда във Върбов лес и да взема Пчеличка? Да те оставя да се лигавиш в някой ъгъл? ИЗОБЩО не си и помисляй, че можеш да направиш това на сестра ми и на мен!

Не бих го направил, Копривке! Не бих! Просто…

Мисълта ми се запъна.

Просто стоеше на сандък с клуп около врата? Стоеше с нож на гръкляна? Вареше хубава гъста чаша чай, пълен с отрова?

Не искам да се самоубивам, Копривке. Не. Не съм дори и помислял за това. Просто понякога съм толкова самотен… Понякога просто имам нужда да спре да ме боли.

Е, не спира. Отговорът ѝ беше безмилостно гневен. Не спира да боли. Тъй че живей с това, защото не си единственият, който изпитва болка. А последното нещо, което ѝ трябва на Пчеличка, е болката да се удвои.

Не бих направил това! Започвах да ѝ се ядосвам. Как можеше да мисли така за мен?

Лош пример за пред чираците. Не че си единственият, който се е изкушавал да се измъкне по този път.

Това ме стъписа. Студ пропълзя по гръбнака ми. Ти?

И тогава тя направи нещо. Не бях сигурен какво, но изведнъж ме запокити обратно в собственото ми тяло. Седях в стола си пред гаснещия огън. Изправих се сепнато, а след това се отпуснах отново, главата ми се въртеше и сърцето ми биеше силно, все едно ме беше захвърлила на земята. Имах благоприличието да се засрамя от себе си. Беше права. Бях залитнал на ръба, погледнал бях надолу и бях почти готов да скоча. Ако се бях поддал само за миг, щеше да е невъзвратимо. И Пчеличка щеше да понесе удара от това.

Затворих очи и скрих лице в ръцете си.

И още едно нещо!

Мила Еда, беше станала силна. Копривка се вряза в ума ми толкова мощно, че все едно беше отворила с трясък вратата и стоеше пред стола ми. Не ми даде време да реагирам.

Трябва да обръщаш повече внимание на Пчеличка. Ридъл казва, че е много самотна, оставена е без надзор, не ѝ се възлага работа и изобщо изглежда занемарена. Дрехите ѝ, косата… Казва, че ти, изглежда, обръщаш внимание на ума ѝ, но останалото… Добре. Не може да се позволи да обикаля така като улично коте. Трябва да се заемеш с нея. Би ли искал да израсне негодна за нищо и невежа? Размъкната и необучена? Трябва да бъде ангажирана — и умът, и ръцете ѝ! Казва, че лошо си преценил колко е умна и че поради това не е била възпитавана както трябва от мъничка. Пчеличка ревнува от Шън заради вниманието, което тя иска. Не ѝ давай повод за това. Тя ти е единственото дете там, Фиц. Обръщай ѝ внимание.

Добре , обещах, но тя бе изчезнала. А аз седях сам в стола и главата ме болеше от Умението, както не ми се беше случвало от много години. Чичо ми Искрен бе казал веднъж за баща ми, че да се свържеш с Умението с него е все едно да бъдеш стъпкан от кон. Бил силен с това: връхлитал в ума на брат си, изливал информацията си и напускал. Помислих си, че разбирам какво е имал предвид Искрен. Копривка бе засадила чужда мисъл в ума ми. Пчеличка да ревнува? Прекарах много време в размисъл защо по дяволите Пчеличка трябва да ревнува от Шън. Когато сметнах, че съм намерил отговора, реших да се обадя на Ревъл рано на другия ден и да поправя всичко.