Робин Хоб - Убиецът на Шута

Отнасяй се внимателно с него.

Държиш на него, нали? Отново имах впечатлението, че е по-важен, отколкото ме беше осведомил Сенч.

Да. Отнасяй се добре с него и го накарай да се почувства добре дошъл. Каквото и да беше, Копривка също нямаше да го издаде на мен. Сега ще спя , уведоми ме тя. Не всички сме нощни вълци, Том. Някои от нас предпочитат да спят.

Лека нощ тогава, скъпа.

Лека нощ.

И си отиде. Стопи се от ума ми като ухание, издухано от стая от капризен лъх.

Не беше единствената ми дъщеря, ловка в това да ме избягва. През следващите няколко дни Пчеличка винаги успяваше да напусне стаята тъкмо преди да вляза. Виждах я на храна, но беше станала отново мълчалива, докато Шън бърбореше като кокошка, която току-що е снесла яйце и иска целият кокошарник да знае за това. След много колебание беше избрала за свое обиталище Моравия апартамент и го наричаше „Лавандуловите покои“. Но дори да бях помислил, че това ще ми даде отдих от постоянните ѝ претенции и оплаквания, тази идея скоро ми беше избита от главата. Тя реши, че десенът на пердетата бил „твърде досаден“ и че спалните гоблени били избелели. Огледалото се оказа „неравно и прекалено малко, за да върши работа“. Свещниците не минаваха: искаше лампи за тоалетната си маса. Не смеех да я прехвърля директно на Ревъл, защото се боях, че той не само ще отстъпи пред исканията ѝ, но и ще ги допълни. Сериозното лице на Ридъл и весело искрящите му очи ме убедиха, че напълно е заслужил компромиса ми, който се изразяваше в това да го пратя — с Шън и кредитно писмо — до големия пазар в Езерен край, пътуване, в което щеше да им се наложи да преспят в тамошния хан и това да ми даде поне една вечер мир. Веднага щом чу за поръчката им, Ревъл ми даде списък с необходими вещи, толкова голям, че се разпоредих да ги придружи фургон. Тавия беше следващата — оплака се от нащърбени чинии и изтъркани ножове. Списъкът ѝ беше добавен, а след това и аз се сетих за няколко свои неща, които трябваше да се подменят. Най-сетне тръгнаха с два фургона. Ридъл вече не се усмихваше. Аз — да. Прецених, че добавените списъци ми дават поне още един ден, а може би и два, преди да се върнат.

Освен поръчките за Шън и Ревъл дадох една своя на Ридъл. По пътя трябваше да слуша за всякаква вест за странници, търсещи едно бледолико момиче като онова, което ни беше посетило. Казах му, че съм много любопитен защо е избягала толкова внезапно. Че искам да разбера от какво се е страхувала и дали тези, които я издирват, не трябва на свой ред да бъдат заловени от Кралската стража. Знам, че Ридъл подозираше, че в тази история има повече, отколкото му се казва, но пък това щеше да го пришпори да търси новини още по-усилено. А Шън нямаше да е под покрива ми поне за два-три дни. Облекчението, което изпитах, ме изненада.

Нямаше да принуждавам Пчеличка да е близо до мен. Може би след онова, което беше видяла онази нощ, имаше нужда от малко усамотение. Но тихомълком и от разстояние се осведомих къде ходи и какво прави. Прекарваше много време в скривалището си и скоро открих що за писания чете. Бях ужасѐн колкото от невниманието си, толкова и от онова, което навярно беше научила за мен. Е, вината си беше лично моя и знаех добре как да се справя с това. Точно както Сенч се беше справил, когато откри, че не ограничавам четенето си до онова, което слага пред мен.

През следващите няколко дни затънах в работа. Ревъл не можеше да я свърши цялата. Беше добър в разпределянето на задачи, човек, който може да намери подходящите хора, да ги наеме и да им каже какво иска да се направи. Но не беше най-добрият човек, който да се погрижи една работа да бъде свършена както трябва. Бърич ме беше научил на тънкото изкуство да минавам покрай безделници и да ги мотивирам само с един поглед и не се поколебах да го приложа. Не можех да претендирам, че имам добри познания в зидарството или в дърводелството, но можех да засека работници, които само се преструват, че работят. Също така гледах с възхищение, когато такъв майстор зидар като Мравка се стараеше да свърши работата си по най-добрия начин, без да бърза.

В добавка към всичките ремонти и чистене ежедневната работа на имението не спираше. Усещах, че Пчеличка ме отбягва, но не можех да я обвиня. Имаше много неща, които да премисли, както и аз. А може би аз също така я отбягвах, надявайки се, че не съм сложил твърде много на крехките ѝ рамене. Ако я повиках при мен и седнехме да го обсъдим, щеше ли това да придобие тежест и важност в ума ѝ? Можех ли да бъда честен в отговорите си на въпросите, които щеше да зададе? През онези дни изтласках от ума си мислите за поръчката на пратеничката, като си казах, че щом неочакваният син на Шута е останал скрит толкова много години, то още няколко дни няма да са от значение. Бях прескочил до пасището за овце и бях огледал стапящите се конски дири в снега. Лин беше прав. Три коня бяха дошли и си бяха отишли същата нощ, в която бях изгорил тялото на пратеничката. Намерих и човешки стъпки, колкото да разбера, че някой поне е слязъл от коня да се разтъпче. Нямаше никаква следа от лагерен огън или от по-дълго оставане в района. Застанах до следите и погледнах към Върбов лес. Малко от къщата можеше да се види оттук: градинските зидове и дърветата я скриваха от поглед. Но пък сигурно бяха видели кладата. Вероятно бяха стояли тук и ни бяха наблюдавали с Пчеличка, докато изгаряхме вързопа с постелята. И с трупа. Повече от това нямаше как да са видели. Това беше всичко, което теренът можеше да ми каже, и го разкарах от ума си като безполезна информация. Пътници или бракониери, или минаващи крадци, може би.