Захвърлено писмо, получено по гълъб
Постоянното мрънкане на Шън да се променят разни неща в апартамента ѝ ангажираха и баща ми, и Ридъл. Обещаните ми уроци по езда не се реализираха. Когато се върнах от разходката си онази сутрин, Ридъл беше откарал лейди Шън до града в една двуколка, за да може да види какви платове има на пазара и да купи нови одеяла. Малко утешение беше за мен, че двуколката друсаше и подскачаше и че тя щеше да е разочарована от това, което щеше да намери. Беше успяла да отмъкне Ридъл и да го задържи за себе си. Усетих, че изпитвам ревност от това, не заради мен самата, а заради сестра ми. Знаех, че по някакъв начин Ридъл принадлежи на Копривка, и не ми харесваше да виждам, че Шън свободно разполага с времето му. И да помнеше някой, че ми бяха обещани уроци по езда, никой не го спомена. А когато Ридъл и Шън се върнаха, бяха пратени почти моментално на много по-голямо пътуване, за да купят толкова много неща, че баща ми прати с тях два фургона. Никой не помисли дори да ме попита дали искам да замина с тях или дали има нещо, което може да искам да ми се купи.
Следващите дни бяха пълни с шум и безредие. Пристигнаха още работници. Тежки фургони, теглени от огромни коне, идваха и заминаваха. Мъже разтоварваха греди и камък и ги носеха из къщата. В една стена беше намерено гнило и това, което бе започнало като прост ремонт, се превръщаше в нещо съвсем друго. Чукането и стърженето на триони, тъпченето на работници и виковете им сякаш изпълваха всяко кътче на къщата. Бях обещала на баща ми, че ще се старая да не им се пречкам, и го правех. Продължавах да спя в дневната на майка. Раклите ми с дрехи бяха преместени и изпраните ми дрехи бяха подредени в тях. Изглеждаха много по-малко, отколкото бяха някога. Ревъл вероятно бе решил да изгори някои.
Аз пък реших да отида в конюшните сама. Не беше зона, която познавах добре. Малкият ми ръст винаги беше означавал, че имам пропорционално по-голям страх от големи животни. Дори овчарските кучета ми изглеждаха големи, а под много от конете можех да мина, без дори да си навеждам главата. Въпреки това не само стигнах дотам, но и намерих кобилата, която баща ми бе избрал за мен преди толкова време. Беше, както той беше казал, пъстро сива, с едно бяло копито. Намерих столче и го домъкнах до яслата ѝ, покатерих се и седнах на оградата на яслата ѝ, за да я погледам. Никакъв свян нямаше в нея; дойде веднага и подуши обувката ми, а после опря муцуна в туниката ми. Протегнах ръка и тя започна да ми ближе дланта. Седях спокойно и ѝ го позволих, защото това държеше главата ѝ неподвижна и ми даваше възможност да я огледам по-внимателно.
А после чух:
— Ей, мис, не бива да ѝ позволявате да прави това. Тя просто ближе солта по кожата ви. И може да я научите да хапе така.
— Не, няма да хапе — заявих аз, макар да нямах представа дали е вярно.
Момчето, което ме гледаше отдолу, беше само с няколко години по-голямо от мен. По-скоро ми беше приятно да го гледам отвисоко. Ризата му беше избеляла от много пранета. Носът и бузите му бяха зачервени от вятъра и студа, а ръцете му, отпуснати на оградата на яслата, бяха загрубели от труд. Имаше дълъг прав нос, а зъбите му изглеждаха твърде големи за устата му. Тъмните му очи се бяха присвили заради непокорството ми. Дръпнах ръката си от езика на кобилата.
— Тя е моя — казах в опит да се оправдая и ми стана неприятно от начина, по който прозвучаха думите. Лицето му стана още по-мрачно.
— Да, знам. Вие сте лейди Пчеличка, нали?
На свой ред присвих очи.
— Да, аз съм. А ти?
Той ме изгледа предпазливо.
— Аз съм Нас. Аз съм конярят на Пъструша.
— Пъструша — повторих. Дори не бях чувала името на кобилата си. Защо ли се почувствах засрамена?
— Да. Глупаво име, нали?
Кимнах.
— Би могло да е името на всеки пъстър кон. Кой я нарече така?
Той сви рамене.
— Никой. — Почеса се по главата и стръкче слама падна на рамото му. Той дори не забеляза. — Дойде без име и просто я наричахме пъстрата, а после стана Пъструша.
Вероятно беше по моя вина. Баща ми вероятно беше очаквал да дойда и да я опозная, и да ѝ дам име. Не го бях направила. Много ме беше страх от това колко големи са конете. Боях се дори да си представя какво може да направи един кон, ако не ме иска на гърба си.
— Нас също е странно име — казах.
Той ме погледна накриво.
— Цялото ми име е Настойчивост, мис. Малко е дълго, тъй че съм Нас. — Погледна ме и внезапно сподели: — Но един ден ще стана Толестман 10 10 Най-високия. — Б.пр.
. Дядо ми беше Толман, а когато баща ми станал по-висок от него, всички ратаи почнали да го наричат Толърман. И така го знаят сега. — Изправи рамене. — Сега съм малко по-нисък, но мисля, че ще започна да раста и когато надвиша тате, ще стане Толестман. Не Настойчивост. — Стисна уста и замълча. Разкритието му беше като мост, по който искаше да мина. Беше мой ред да кажа нещо.
Читать дальше